Архив за ноември, 2009

Half – Life

Half-Life заслужава да бъде прославян надлъж и нашир дори само за това, че успява да вплете история в самия си геймплей. Предварително режисираните събития не са част от някакво филмче, а се случват по време на самата игра, пред очите на героя. Вие не гледате интрото, а го преживявате, изигравате го.
Всичко започва в един обикновен ден, в който отивате на работа. Вие сте учен – ядрен физик. В Black Mesa (така се нарича подземният научен комплекс, в който работите) ще срещнете много свои колеги. Светът наоколо е доста убедителен. Системи за сигурност и пазачи контролират придвижването из сградата. Хората вършат ежедневната си работа, огромни механизми работят по предназначението си. Роботи носят товари, работници шофират електрокари, и т.н., и т.н.

Още тук проличава първата съществена разлика от повечето shooter-и – в тази игра освен врагове имате и приятели. Става дума за вече споменатите учени и охранители. И двата типа герои могат да ви следват и да ви помагат по време на игра. Учените като цяло са страхливи, лесно се паникьосват, бързо се изморяват и често отказват да вървят заедно с вас. За сметка на това могат да ви лекуват, когато закъсате със здравето. Също така отварят компютърно заключени врати. Пазачите пък ви пазят гърба, и защитават както вас, така и останалите учени. Те също имат пропуск за зони, в които достъпът е ограничен.

NPC-тата говорят с вас, както и помежду си

Забавното е, че те често обсъждат положението, в което се намирате. Говорят ви, говорят помежду си. Изказват подозрения и предположения за всичко наоколо, коментират здравословното ви състояние или се оплакват от своето. Никога няма да забрявя една случка. На нивото Office Complex бях успял да спася живота на десетина души. Бяхме се самозалостили в едно хладилно помещение. Те се събраха на групичка и започнаха да обсъждат това дали ще оживеем. Някои се надяваха, че ще дойдат войници да ни спасят. Бяха нервни и приличаха на студенти преди изпит. В този момент се почувствах странно – вече не бях просто ходещо оръжие в някакво ниво. Фактът, че бях заобиколен от други хора, ме накара и аз да се почувствам като човек. По дяволите, аз бях човек, а в това място можеше да загубя не просто живота си, а и всичко, което обичам!

Това впрочем са почти всички хора, които успях да спася на нивото “office complex” (сценарият изобщо не предвижда спасяването им и ме съмнява да подобрите рекорда ми)

Но кои са вашите врагове? HL започва с типичното клише за жанра – учените объркват някакъв експеримент и нахлуват чудовища от друго измерение. Но историята предлага няколко интересни обрата. Например военните, които идват в Black Mesa, са изпратени от правителството, но не за да ви спасят. Те трябва да избият всички – и хора, и извънземни, и да покрият следите от това, което е станало. В този ред на мисли понякога е добре да изчакате противниците ви да се избият взаимно. Някои чудовища нападат не само хората, а се хранят и със себеподобни. В хладилното помещение имаше няколко гадини, които трудно можех да победя. Подмамих ги всичките в една стая и затръшнах вратите, при което те ефективно се самоизбиха.
Освен да затръшвате врати под носа на враговете, можете да им устройвате и всякакви други капани. Газ, киселина, огън, електричество, радиация – всичко това може да работи и във ваша полза, не само във ваша вреда.

Самите противници наистина впечатляват. Военните работят в екип, координирано: прикриват се, обкръжават ви и ви изненадват, а ако се опитате да ги причакате зад някой ъгъл, ви пращат граната за компания. Чудовищата са странни. Някои атакуват с киселина, други с ултразвук, трети с електричество (сьответно ако ги примамите да стъпят в локва, се самоубиват).
Паразитизмът също е застъпен: headcrab-овете – малки гадинки – се мятат на главата ви и ви превръщат в зомби. Тялото ви остава живо, но го контролират те.
На тавана пък се залепят неподвижни същества, чиито дълги като въжета езици са провиснали към пода. Ако ви уловят, ви изтеглят нагоре и ви изкльопват, но това може да е начин и да се доберете до недостижим тайник… Или да прецакате някой враг. Ето тук например подмамих този войник да ме преследва и осигурих закуска на “езичника”:

Физичният модел в първия HL изглежда елементарен. Можете да бутате предметите само по идеално права линия, а когато нещо пада, то пада отвесно – отново по неизменно права линия. С тази смешна “физика” HL е постигнал чудеса. Още в първата игра можете да усетите плътността, тежестта, инерцията, материалността на всичко, което ви заобикаля. Ако докоснете тръбите на парното, ще се опарите. Ако опитате да се покатерите по електрически кабел, ще ви удари ток (поне докато не изключите електричеството). Ако скочите върху паянтова маса, крачетата й могат да се строшат и тя да рухне на пода. Ако сте стъпили върху мокър под, не се изненадвайте, ако се подхлъзнете. Дори звукът постоянно ви дава убедително усещане за материята, която пипате. А когато видите барикада, построена от офис-мебели, тя изглежда истинска, защото същите тези мебели сте ги местили, докосвали сте ги.
Това усещане за плътност, тежест и материалност не успя да го постигне нито една игра с реалистична физика в днешни дни (като тук броя както злополучния Half – Life 2, така и всички игри, ползващи Havoc, PhysX, и т.н.)

Самите загадки са интересни и са изградени от неща, които вече сте срещали. Представете си например наводнена стая. Това е така, защото чешмата е преляла. Лампите светят, една от тях е строшена и голият й кабел докосва водата. За да не ви хване тока, трябва да скачате по масите, без да нагазвате в течността. Най-накрая стигате до ключа за осветлението и изгасвате лампите. Водата вече е безопасна.

В този ред на мисли, в HL има немалко сандъци. Някои хора считат, че ако в една игра има много сандъци, тя е скучна и безидейна. Но тук дори сандъците се използват по редица интересни начини. Как ще прекосите басейн от киселина? Ако бутнете в нея дървени кутии, за да си направите мост, те ще бъдат разядени. Металните ще потънат. Може би тези празни варели ще изплуват на повърхността и ще ви осигурят така желания мост? С кашони пък можете да блокирате и някакъв работещ механизъм. Или обратното – може да строшите боклуците, задръстили буталата на машина, за да я накарате да работи. И т.н., и т.н.

Феновете ще ме обвинят, че нищо не казвам за прословутия crowbar, затова ето картинка:

Както сами виждате, наличието на загадки и NPC-та до голяма степен доближава HL до жанра action-adventure. А из нивата има и някои jump’n’run елементи. Ще срещнете вентилатор, който може да ви разфасова, но въздушната му струя може да ви издигне нагоре. Ще се возите на конвейери, ще променяте посоката им на движение, ще скачате и ще избягвате смачкване от гигантски чукове. Динамичната среда дава нови възможности за загадки: да накарате асансьор да пренесе нещо вместо вас, или да наводните стая, за да можете с плуване да стигнете до отвора в недостижимия таван.

На края на играта се озовавате в света на извънземните. Той е живо, органично място. В него има реещи се в пространството острови, изопачени закони на физиката, абсурдни събития и същества… Трябва само да видите светещите растения, които изгасват изплашено, щом ги приближите. Единственото по-нормално място е една чудата фабрика. Ако не нападнете извънземните в нея, ще видите, че те са там не просто защото в нивото трябва да има нещо, с което да се биете, а за да си вършат работата. Вашата работа пък е да затворите прохода между измеренията.

Следват два експанжъна – Opposing Force и Blue Shift. Те са по-кратки, но в тях има по-интересни загадки, по-добре направени нива, и по-забавни герои и история. Действието в тях се развива по същото време, по което стават събитията в оригиналния Half-Life, но героите са други. В Blue Shift поемате ролята на един от пазачите в Black Mesa. Забавни тук са „засичанията“. Например, в Half-Life Freeman вижда един пазач, който се опитва да отвори залостена врата. В Blue Shift вие се опитвате да отворите залостена врата и виждате Freeman. Тези “засичания” са доста и създават много добра атмосфера. Освен това в Blue Shift наистина се чувствате като един от многото пазачи (докато в HL не се чувствате като един от учените, просто защото Freeman прекалено много се различава от своите колеги).

В Opposing Force пък поемате ролята на войник, изпратен да прочисти Black Mesa (изборът дали да изпълните заповедите си, е даден на вас). Още обучителната мисия е изпълнена с хумор и доста добре симулира живота в земния рай, наречен казарма. Хуморът е силно застъпен и по време на играта – пазачите в Black Mesa са още по-смешни от преди. Тъпчат се с понички и показват некадърност. Впрочем учените и пазачите ви помагат и може от самото начало да спечелят симпатията ви.
Можете да командвате и другите войници. Има интересни загадки (намери медик, който да излекува ранения инженер, за да може той да разреже залостената врата). Има нови оръжия. Особено интересни са оръжията, откраднати от извънземните.

Живо оръжие от Half-Life 1. Тази буба хапе и разсейва враговете, може да обезврежда и минни полета. Но е опасна и за вас самите!

Те са живи, органични и имат собствена воля. (Разликата е като между това да карате кола и да яздите кон.) Примерно може да закачите на ръката си гадина, плюеща електричество. „Храните“ оръжието си с муниции. Таванният “езичник” (вж. по-горе) вече може да бъде използван и като оръжие. Взимате го в ръка и с езика му придърпвате малките врагове към себе си, за да бъдат изкльопани. Ако пък враговете са по-големи, вие се придърпвате към тях (например може да се изтеглите до снайперист, качил се на висока кула). Езикът може да бъде използван и като въже.

Едно от най-интересните неща на самия финал е „оръжие“, с чиято помощ можете свободно да преминавате между двете измерения – човешкото и това на извънземните.

За финал все пак съм принуден да кажа нещо и за Half-Life 2.

HL2 беше най-вече интерактивен филм, който започва с чудесна мрачна атмосфера, съчетаваща „избрани“ гадости от комунизма и фашизма (произволни арести, скрит геноцид, пропаганда), но вложени в контекста на извънземен терор, обзел цялата планета (като не всички извънземни са ви врагове, някои са жертви като вас). За съжаление, HL2 си остава именно това – интерактивен филм, в който всичко се случва по точно определен начин. Вместо хората да имат реално поведение, в повечето случаи се разчита на предварително създадени сцени. Вървите напред по праволинейния коридор и не се връщате назад. Почти никаква разчупеност на нивата. Това според мен разваля всички брилянтни, оригинални идеи, заложени в него. В HL2: епизод 1 и епизод 2 геймплеят значително се подобрява, отчасти заради вашата спътничка, бунтовничката Аликс Ванс, но „тунелът“ не се променя. А когато една игра ме води за носа, приемам това като обида, и я заклеймявам като анти-игра. Все пак, може някой ден да публикувам тук едно review и за него.

Дотогава можете да изиграете Half-Life 1 (заедно с expansion-ите, от които Blue Shift ми е любимия), ако вече не сте го сторили. А ако пък сте ги играли, припомнете си ги. Винаги има какво човек да научи – пак и пак – от тази игра.

Статията е публикувана в PC Club #51, януари 2005. Автор: Веселин Жилов

Indiana Jones and the Infernal Machine

Вселената на Индиана Джоунс, също като тази на космическото фентъзи Star Wars, е вдъхновила и все още вдъхновява много хора, и е дала като плод прекрасни книги, филми и игри. И все пак следва да се признае, че Индиана Джоунс (както и Лара Крофт) не са археолози, а вандалстващи иманяри с ирационален уклон към мистиката и магията. Въпреки това игрите и филмите, в които тези герои показват бойни и акробатични качества, така присъщи на разред „примати”, винаги са били сред любимите ми.

PC игрите на Lucas Arts за Инди започнаха като куестове, преминаха през златната среда на жанра action-adventure и най-накрая деградираха до екшън. Играта, за която ще разкажа сега, се намира именно в тази златна среда и ми беше харесала много навремето, макар че повечето хора я ненавиждат заради това, че е тромава и (поне за тях) скучна.

Историята

на Indiana Jones and the Infernal Machine се развива по време на Студената война, а ролята на „лошите” в случая се поема от руснаците – комуняги. Досущ като в излезлия миналата година филм „Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull”.

Парадоксално, но сценарият на играта бие този на филма – руснаците са изобразени много по-правдоподобно в лицето на руския „учен” (бюрократ) Генади Володников. Например, въпреки това, че Володников търси нещо мистично, той намира напълно научни / атеистични обяснения за него. Все пак „социалистическата идеология отрича съществуването на свръх-естествени явления”. Също така навсякъде в човешката история Володников съзира класовата борба и „угнетителите” на работническата класа. Обича изрази като „историята е на наша страна” (защото както знаем, настъпването на комунизма е исторически неизбежен резултат от ентропията). Към самия край на играта отношенията между американци и руснаци отново са представени по един много по-свестен начин, отколкото във филма.

Бързам да разясня, че самата история няма нищо общо с последния филм. Тя е по-скоро духовно продължение на куеста „Indiana Jones and the Fate of Atlantis” (чудесен куест, впрочем, историята му има три коренно различни разклонения, и два възможни финала). Там имахте спътница в лицето на Sophia Hapgood, и именно тази героиня е това, което свързва двете игри. За съжаление, с едно малко изключение, в Indiana Jones and the Infernal Machine Sophia не участва в реалния геймплей.

Самата игра

копира геймплея на Tomb Raider – и то този на най-първите игри от тази поредица. С други думи, от вас се изисква да изследвате пространството и да направите точна карта в ума си на начина, по който всичко е логически взаимосвързано. Така че, ако не боготворите Tomb Raider, може да забравите за тази игра – няма да ви хареса. Най-добре затворете този сайт – по-нататъшно четене ще е загуба на времето ви.

И така, след като останахме само свои хора, нека продължим нататък.

Infernal Machine въвежда някои приятни неща, които в самия TR по времето, когато излиза играта (1999) ги няма (или са по-зле реализирани). В Infernal Machine имаме по-приказлив главен герой и драматични събития в самия геймплей. Събития като преследване, криеница, бягство от плен, надлъгване, герои, които ви ограбват или прецакват (и използват магическите ви артефакти срещу вас) са наситени с диалози / спорове в реално време, които ги правят по-живи.



В Infernal Machine за първи път се насладих на гигантски машини, които преминават през цялата сграда и които постепенно задействате, за да постигнете някаква глобална промяна в околния свят. В играта има немалко разнообразни и интересни загадки. Някои от тях взимат по нещо добро от куестовете и го поставят в един по-жив и убедителен свят.
Приятно попълнение в инвентара ви са тебешира (с който можете да драскате всякакви глупости по стените, за да се ориентирате), запалката ви, и, разбира се, верния камшик.

За съжаление има едно-две нива, които не са толкова идейни, а препятствията в тях могат да ви досадят и да ви откажат. Това ще е много жалко, защото Infernal Machine определено има какво да предложи на хората, които ценят интересните, интелигентно направени игри.

Последните две нива пък ме очароваха със setting-а си – древен високотехнологичен център, който става все по-странен и по-странен. Самото му ядро води до друго измерение, силно напомнящо на виртуален свят, населен от кибер-феи (поне това е моята интерпретация…). Там дори пространството се изкривява и не се подчинява на обичайните правила. Все пак, съществуват пролуки към нашия земен, ежедневен свят, към местности, в които вече сте били и които можете да използвате, за да „дишате“ нормалност. (Сега сигурно ме псувате, но аз не считам това за spoiler).

Именно тук, в това чудновато място, се намира прословутия тайник (easter egg) с бръснарницата от Monkey Island 3, в който се превръщате в Гайбръш Трипууд (друг герой на Lucas Arts). Това впрочем не е единствения easter egg – по-наблюдателните ще намерят и такъв, засягащ Grim Fandango, както и едно тайно ниво със сцена от самия филм „Похитителите на изчезналия кивот“, до което си купувате достъп (според мен обаче това ниво не се активира адекватно и би следвало да го сложат да се отключва след минаване на играта, вместо да ви прекъсва приключението, когато го купите).

Екшънът

в играта беше проблематичен за мен. По простата причина, че възприемах комунягите като обикновени руски момчета, които са пратени на война. В един момент ви се налага да прекосите нелегално руската граница и сьответно да изтрепете граничарите, които просто си вършат работата. (Макар че дали следва да съчувствам толкова на съвестните граничари – комуняги е спорен въпрос, както може да бъде видяно от ето тази история.)

Моето решение на тая дилема беше просто – обезоръжавах враговете с камшика си, бягах от тях, криех се, в екстремни случаи ги натупвах с юмруци, а когато бяха разположени нависоко, поемах куршумите обилно, използвайки ударна доза аптечки… След като се сдобих с артефакта за невидимост, той значително облекчи усилията ми. Така мога да кажа, че по време на цялата игра не съм убил нито един руснак (не броя редките случаи, в които те са се изпозастреляли или самовзривили сами в резултат на ентусиазираните си опити да ме докопат).

В Infernal Machine има много приятни моменти, свързани с каране на джип, спускане с надуваема лодка по бушуваща река (рафтинг?), и разбира се, едно прекрасно ниво, посветено на преследването с вагонетки в изоставена мина (както и на други аспекти на железопътното дело).

Не мога да не спомена и интересните митологични босове, направени от лед, лава или скали. Фобията на Индиана Джоунс от змии (които впрочем отравят кръвта ви, ако нямате билки) също е застъпена 🙂 Можете да се биете дори под водата – не с харпун, а с добре наточено мачете – макар че аз лично не бих закачал акулите…

Тук отново следва да напомня, че играта е доста дървена – не само като управление, но и като анимации, физика, механика. Аз нямам никакви проблеми с това, защото за мен важни са идеите, но все пак, най-добре е да опитате Demo-то.
И още една лоша (за малцината не-пирати) новина – ако си купите играта оригинална, няма да може да я минете по-нататък от половината. Причината е, че към нея не може да се приложи patch v.1.0.2, който оправя този проблем (играта си вьобразява, че patch v.1.0.2 вече е вкаран в нея, което не е съвсем така). Lucas Arts яко са се издънили с това свое последно издание (разпостранявано в България от Пулсар, но хора от цял свят се жалват по Интернет). Принуден бях да си изкопая пиратската версия, и да я patch-на с 1.0.2, за да мога да продължа да играя нататък.

На тези от вас, които ще се пробват в приключението, желая приятна игра, и ако имате проблеми – пишете 🙂


Страници