Архив за май, 2009

Braid

Braid кара човек да се замисли – за себе си, за света, за самото си съществуване. Играта е отворена за тълкуване и не дава готови отговори.

Геймплеят

е доста оригинален. На пръв поглед, Braid взима концепцията на Super Mario (тичате из света и скачате по главите на чудовищата) и я смесва с тази на Prince of Persia: Sands of Time (можете да връщате времето назад). Ала принцът подходи към идеята боязливо и използваше ограничено връщане на времето (само няколко пъти и само по десет секунди). Така то беше просто средство за заличаване на бързо допуснати грешки. Braid прави връщането на времето неограничено и построява около него неща, които никой досега не е правил.

Играта започва с това, че героят отива в апартамента си. Всяка стая води към някакви (може би въображаеми?) светове. Всеки свят има различни правила. В първия просто връщате времето назад. Във втория някои неща могат да бъдат върнати назад, а други – не. В третия времето е закачено за пространството – когато се движите надясно, времето върви напред, когато се движите наляво, времето се връща назад, а когато стоите на едно място, не се случва нищо. Четвъртият свят е светът на паралелните реалности – при връщане на времето вашите действия и тези на другите същества и предмети остават на заден фон като паралелна действителност, която на места се засича с вашата. Това означава, че можете да извършите саможертва, за да помогнете на някое паралелно свое Аз. И така нататък…

Играта продължава да изненадва с напълно нови свойства на времето до самия си край. Решенията на загадките са прости и лесни, но е трудно човек да ги види, защото е свикнал прекалено много с нашия свят. И тъкмо когато започнете да се справяте, правилата, по които реалността се държи, се променят. Налага се отново да забравите почти всичко, което знаете, защото то само ще пречи.

Ако мислите, че дадена ситуация изисква от вас бързи рефлекси, сте в грешка – явно пропускате нещо. Не се притеснявайте от това. Играта не ви задължава да минете нивата последователно, а можете (и понякога дори се налага) да се връщате в тях по-късно. Много хора се сещат за решенията на загадките докато се занимават с нещо съвсем друго, примерно докато си правят сандвич. Тези „Аха!” прозрения са едно от най-ценните неща в Braid.

Braid не дава незаслужени награди (примерно лежащи на пътя монетки), които да събирате като животинче. Награда получавате само за решена загадка: сдобивате се с парче пъзел (на края на света от парчетата сглобявате картина, която разкрива миналото на героя).

Историята

Braid на английски означава „плитка”. Като плетеницата, която са причинно-следствените връзки в нашия свят. В играта присъства идеята за трансцедентност (т.е. ако се намираме в третото измерение, не можем да проумеем напълно четвъртото измерение – има неща отвъд сетивата и разума ни). Този мотив е пренесен и в историята: макар че в Интернет може да прочетете тълкувания, които убедително я обясняват, историята е правена с идеята да позволява различни, противоречащи си интерпретации и да не бъде проумяна напълно. Ясно е едно: вие сте мислещ, търсещ, може би полудяващ човек (учен?), и целта ви е да предотвратите своя голяма грешка (която може би не е засегнала само вас).

За мен пътуването във времето е масово убийство (примерно връщате времето с 10 години назад и един човек не се ражда, а друг става напълно различна личност от тази, която е сега). Играта всъщност не страни от моралния шок: има машини, които на всеки няколко секунди произвеждат врагове, но често ги произвеждат така, че противниците непрекъснато падат сред горящи шипове и умират сами. Тъй като цялата игра е метафорична, приемам това за метафора на зловещия начин, по който работят Времето и Майката Природа.

Красота

Първото чувство, което изпитах при пускането на Braid беше, че това е една адски красива игра. Графиката е 2D, но зад нея стоят технологични чудеса, невиждани досега. Облаци се кълбят и зад тях просветват светлини. Лъчи, прашинки, листа и мазки боя се носят във въздуха. Дори триизмерните игри нямат такова небе. Всичко се движи и има дълбочина. Прилича на оживяла картина. Застиналите кадри и дори филмчета в Интернет изобщо не могат да ви покажат за какъв стил и какво богатство става въпрос.
Накратко, Braid докосна мислите и чувствата ми. Даде ми много. Заслужава си.

Струва си да поиграете
Демото на Braid
Играта има версия за Mac, предстои такава за Linux.

Статията е публикувана в сп. Computer, 06/2009
автор: Веселин Жилов

Beyond Good and Evil 2

(Днес е 13-ти август. Писал съм този текст преди повече от 3 месеца, но не го публикувах. От една страна Twitter, а от друга страна, мързелът ми, допринесоха за това.)

Каква радост, какво щастие, каква красота!
Вече няколко дни еуфорията не ме напуска, изгледал съм филмчето стотици пъти и не мога да му се наситя.
Колко е хубаво човек да е жив!
Изглежда този път играта е напипала начин да стигне и до обикновените хора. Първият Beyond Good and Evil не вдъхваше доверие. Повечето хора се объркваха дори само гледайки картинките. Пъстра игра, като за дечица? С говорещо прасе? И момиче с вид на феминистка \ лесбийка (все лоши неща според чичарската общественост)?. Поемате ролята на репортерка, разкриваща прикриван от властите геноцид. WTF?
За сравнение, Beyond Good and Evil 2 вече е реалистична и впечатлява с детайл. Джейд е по-симпатична сексуално. Геймплеят прилича на този на популярни игри като Assassin’s Creed и Mirror’s Edge. Стрелят по вас с истински куршуми, а не с енергийни лъчи. Експериментите ми показаха, че хора, отблъснати от визията на първата игра веднага посягат към втората.
Смайващо е колко вдига летвата BG&E2 – и този път по очевиден и за масовия „играч“ начин. Много хора не вярват, че това в действителност е реален геймплей. Аз съм убеден, че е. Техническите постижения на Ubisoft в Assassin’s Creed бяха смайващи. Начинът, по който героят разбутваше тълпите, това, че някой залитащ враг се подпираше на мебелите наблизо, възможността да се катериш, захващайки се акуратно за всяка – буквално за всяка – издатинка и вдлъбнатинка в сложната архитектура на сградите… BGE2 е логичния начин, по който Ubisoft развиват своята ненадмината симулация.
Притеснението ми обаче пак е свързано с Assassin’s Creed – играта беше постигнала невиждани до момента неща, но беше скучна и куха откъм съдържание. Същата тенденция я имаше и в последния Prince of Persia – беше превърнат в безидеен jump’n’run. Преди да ми кажете, че това са други хора – не, не са, някои от level designer-ите на Ubisoft са участвали и в Assassin’s Creed, и в Sands of Time, и в BG&E. Та това ме притеснява. На мен лично ми е трудно да си обясня как след шедьоври като Sands of Time и BG&E получаваме скучния Assassin’s Creed, както и досаден персийски jump’n’run същите хора. Сигурно отговорът е в човека, отговарящ за game design-a на въпросните игри. Но да не забравяме, че човекът зад BG&E е Michel Ancel. Той е способен на чудеса.

Страници