Архив за юли, 2006

Коментарите

Здравейте…

Пиша този блог, за да разкажа за игри, които те карат да мислиш и да чувстваш. Игри, които имат история, герои, или пък в тях има загадки и опасности… Игри, които в повечето случаи могат без колебание да бъдат наречени „изкуство“.

Блогът е личен, и затова в него ще разказвам за онова, което аз лично най-много ценя. Но за да има този блог смисъл, някой трябва да го чете и да му се радва. Затова всеки ваш коментар е добре дошъл и ще ми покаже, че не се трудя напразно.

Много ще се радвам и ако се разпишете в тази тема. Доскоро имаше проблем, който не позволяваше това, но той вече е отстранен.
Благодаря ви!

Advertisements

Коментарите

Здравейте…

Пиша този блог, за да разкажа за игри, които те карат да мислиш и да чувстваш. Игри, които имат история, герои, или пък в тях има загадки и опасности… Игри, които в повечето случаи могат без колебание да бъдат наречени „изкуство“.

Блогът е личен, и затова в него ще разказвам за онова, което аз лично най-много ценя. Но за да има този блог смисъл, някой трябва да го чете и да му се радва. Затова всеки ваш коментар е добре дошъл и ще ми покаже, че не се трудя напразно.

Много ще се радвам и ако се разпишете в тази тема. Доскоро имаше проблем, който не позволяваше това, но той вече е отстранен.
Благодаря ви!

ODDWORLD: Abe’s Oddysee, Abe’s Exoddus

“Злото, това е да превърнеш хората в предмети.
И себе си също.”

Едно от кльощавите, хърбави същества, които виждате на горната картинка, е главният герой в тази история. Той е роб в една огромна фабрика за месо. Към неговите събратя се отнасят като към стока. Тъй като собствениците на фабриката успяват да избият почти всички животински видове на планетата, най-накрая решават, че новият деликатес може да се прави от месото на самите роби. В Abe’s Oddysee (1997) Ейб успява да избяга от фабриката заедно с още 100 мудокона (така се нарича неговата раса) и се завръща в джунглата при своето племе.
Това обаче е само отлагане на неизбежното. Индустрията, създадена от глуконите (така се нарича расата на предприемачите), е навсякъде. Те измислят нови планове за успешен бизнес. В продължението – Abe’s Exoddus (1998), е създадена бирария. Новата напитка, наречена Soulstorm Brew, е опияняваща и силно пристрастяваща. Впоследствие научавате, че тази дрога се създава от костите на вашите мъртви предци, погребани в свещеното гробище. Самите кости се изкопават от мудокони, които са ослепени, за да не виждат какво копаят. Тайната съставка на питието пък са мудоконските сълзи – които, разбира се, се добиват чрез изтезания. А в “официалната” част на бирарията има роби, които са пристрастени към самата бира и трябва да работят, за да си получат дрогата.
В поредицата за Ейб нямате за цел да спасите света. Целта е да спасявате отделните хора – да измъкнете всеки един ваш събрат от зловещото ниво. И да опазите собствената си кожа, разбира се.

Животинчето, което яздя, има своя собствена воля и намеренията му невинаги съвпадат с моите

Мудоконите могат да дърпат лостове и да въртят кранчета, и така ви помагат при решаването на загадките

В Oddworld има една примитивна система за комуникация, наречена Gamespeak. Ейб може да дава общува с другите мудокони с прости думички от сорта на “Здравей”, “Ела с мен”, “Чакай!”, “Работи!”, “Престанете!” и т.н., а също и да изразява емоции (гняв, съчувствие, смях). Това важи и за останалите раси. Всички те имат свой модел на поведение и общуват помежду си. Това нямаше да е толкова важно, ако на него не се крепеше целият геймплей.
Ейб е кекаво, хилаво същество и не ходи вьоръжен (изключвам редките случаи, когато се докопвате до някое камъче или граната). Така че той трябва преди всичко да се промъква, да се крие в сенките и да бяга бързо. И все пак Ейб има свое тайно оръжие – с помощта на мистично песнопение той може да се вселява в своите врагове.
Да вземем за пример слиговете. Те са надзирателите, които не пропускат да пребиват от бой робите, когато минават покрай тях. Тия гадове всъщност са дребни и жалки, но когато си сложат механични крака или крила и се вьоръжат, са способни да ви убият за отрицателно време. Ако обаче се вселите в тялото на слиг, можете да заблудите останалите слигове, че сте един от тях и да се отдадете на подмолна подривна дейност. Слиговете могат да дават заповеди и на злобните “кученца” в нивото.

Вселил съм се в тялото на слиг и произнасям паролата с неговия глас

Вселил съм се в пазач и съм насъскал кученцата срещу негов колега.
Горе има измъчвани мудокони, които ще освободя.

В тялото на летящ слиг

С особено умиление си спомням момента, когато за първи път се вселих в глукон. Шефовете на фабриката са същества без ръце (тъй като винаги някой върши работата вместо тях), имат големи глави и обичат да пушат пури. Техният “език” е изпълнен с най-много заповеди. Представете си, че сте се борили за живота си в ниво, претъпкано с пазачи и най-накрая стигате до шефа им. Сега минавате през същото ниво, но като господари – слиговете изпълняват всяка ваша команда, готови са да обезвредят с цената на живота си минно поле заради вас, и когато вие се засмеете, те също се хилят угоднически. Култово!
Спасяването на самите мудокони не е лесна задача. Те имат различно поведение, ако са весели, тъжни, ядосани, болни или слепи. Например, ако хората ви минат през смехотворен газ, те започват да се хилят, да подскачат и да вдигат шум, точно когато трябва да сте тихи, за да не събудите спящите слигове. Но един шамар ги връща на земята. Към депресираните мудокони пък трябва да проявите съчувствие, за да ги успокоите. Добре помня един момент в играта – върху мудоконите се изсипа боклук, и те се ядосаха. Яростта им ги накара да се сбият помежду си и настана меле. Тъй като не ги разтървах, то не престана, докато един от тях не умря. Всички се депресираха от смъртта му. После се случиха и други трагични събития и отчаянието се усили до такава степен, че всички се самоубиха. Впрочем, тази игра може да се мине по два начина – ако избивате хората си, а не ги спасявате, финалът е съвсем различен (историята завършва гадно). Ако пък успеете да спасите всички мудокони (много от тях са скрити в разни тайници), на края ви очаква специална награда. (Във втората част на играта е лесно да намерите тайниците, ако знаете, че във всяка картинка, в която има тайник, са разхвърляни и бутилки бира).

Обезвреждане на бомба

Тези лъчи няма да ви засекат, ако стоите неподвижни, докато минават през вас

Вселявам се в парамайт и давам заповеди на неговия приятел

В играта има и същества, които живеят в джунглата. Те нямат отношение към вас и вашите проблеми, а просто си търсят ядене. Хищниците имат различно поведение. Парамайтите се страхуват от вас, когато са сами, но нападат, когато са се събрали в групичка. Скрабовете пък не допускат нищо живо да влиза в територията им, включително други Скрабове. Всички месоядни същества могат да бъдат залъгани за момент с помощта на подхвърлени късчета месо. Може дори да ги затворите в някой капан.
–––
През 2001 излиза Munch’s Oddysee. В нея поемате ролята на Munch, който е тъжно, самотно същество – последният оцелял представител на своята раса. Munch е земноводно, и за да се движи по-бързо на сушата, се вози в инвалидна количка (типичен за света на Oddworld хумор). Той е подлаган на мъчителни експерименти и в главата му е вкаран някакъв чип, който му позволява да се вселява в машини (!). Ейб също участва в играта и двамата комбинират уменията си. Например Мънч може да плува, а Ейб – не. Също така, мудоконите не могат да вземат Мънч насериозно, а има едни малки същества, които нямат доверие на Ейб и се плашат от него. (Става дума за the Fuzzles – дребни, пухкави, топчести гадинки, които също са жертви – над техния род са проведени „интересни“ експерименти – например от начина, по който една киселина взаимодейства с очите им, е изведена формулата на нов омекотител за тъкани.)
От приключението на Мънч и Ейб ще научите и за расата на Консуматорите, които се явяват основните купувачи на произведеното от Глуконите. Основната цел на героя тук всъщност е да се докопа до последната консерва с хайвер от Габити (т.е. с яйца на същества от неговата изтребена раса), която ще бъде продадена на търг на безбожна цена.

Въпреки, че създателят на поредицата – Lorne Lanning, винаги е твърдял, че играта е замислена като сатира на съвременното консуматорско общество, Munch се опита да бъде комерсиално заглавие. Излезе ексклузивно за Xbox, и версия за Playstation 2 или PC няма да има.
Освен Munch’s Oddysee е много разочароваща. Защо? Ще спомена само най-важните причини:

1) Героите не се взимат насериозно, сякаш осъзнават, че се намират в игра. Диалогът е много слаб. Мудоконите (освен самия Ейб) са представени като глупави, страхливи, мързеливи егоисти, и нямате никаква мотивация да ги спасявате. А т.нар. fuzzles са космати топки с очички и уста. Как да ги взема насериозно? Няма я тази атмосфера, която ме кара да съчувствам на жертвите и да ме е грижа за тях.
2) Макар че има някои хубави загадки и нива, като цяло играта е монотонна и досадна, и изградена от повтарящи се до втръсване елементи. Какво ще кажете за това да пренесете 10 души на ръце (буквално да ги пренесете, така са „избегнали“ проблема с глупавото ИИ) един по един до изхода? В типично конзолен дух събирате и разни боклуци – събери 80 shrubs, за да се отвори вратата. Тъпо!
Тези проблеми (досадност, монотонност в геймплея и някои пропуски в диалога и историята) се срещаха и при първите две игри, но в много по-малка степен – над тях надделяваше съчувствието и забавните загадки. В Munch също има интересни загадки и вълнуващи моменти, но пропорцията е обратната – над тези неща надделяват монотонността, скуката и безразличието.

Аз, бидейки фен, я изиграх докрай, но мога да ви преоръчвам без угризения само Abe’s Oddysee и Abe’s Exoddus (така или иначе българите ползват главно PC и нямат особен избор). Abe’s Oddysee започва, без да обучи добре играча и една от игрите с най-висока смъртност на главния герой, така че може да пробвате най-напред втората част. Но Exoddus-а има доста добра защита срещу копиране. Докато са я разбивали, кракерите са съсипали звука и музиката, а те са просто уникални и трябва да се чуят. Аз лично без колебание си купих оригиналната игра (може би тя все още се продава в България, при това на ниска цена.)

Abe’s Exoddus demo

Ядрото на тази статия е публикувано през юни 2004 в списание PC Club

ODDWORLD: Abe’s Oddysee, Abe’s Exoddus

“Злото, това е да превърнеш хората в предмети.
И себе си също.”

Едно от кльощавите, хърбави същества, които виждате на горната картинка, е главният герой в тази история. Той е роб в една огромна фабрика за месо. Към неговите събратя се отнасят като към стока. Тъй като собствениците на фабриката успяват да избият почти всички животински видове на планетата, най-накрая решават, че новият деликатес може да се прави от месото на самите роби. В Abe’s Oddysee (1997) Ейб успява да избяга от фабриката заедно с още 100 мудокона (така се нарича неговата раса) и се завръща в джунглата при своето племе.
Това обаче е само отлагане на неизбежното. Индустрията, създадена от глуконите (така се нарича расата на предприемачите), е навсякъде. Те измислят нови планове за успешен бизнес. В продължението – Abe’s Exoddus (1998), е създадена бирария. Новата напитка, наречена Soulstorm Brew, е опияняваща и силно пристрастяваща. Впоследствие научавате, че тази дрога се създава от костите на вашите мъртви предци, погребани в свещеното гробище. Самите кости се изкопават от мудокони, които са ослепени, за да не виждат какво копаят. Тайната съставка на питието пък са мудоконските сълзи – които, разбира се, се добиват чрез изтезания. А в “официалната” част на бирарията има роби, които са пристрастени към самата бира и трябва да работят, за да си получат дрогата.
В поредицата за Ейб нямате за цел да спасите света. Целта е да спасявате отделните хора – да измъкнете всеки един ваш събрат от зловещото ниво. И да опазите собствената си кожа, разбира се.

Животинчето, което яздя, има своя собствена воля и намеренията му невинаги съвпадат с моите

Мудоконите могат да дърпат лостове и да въртят кранчета, и така ви помагат при решаването на загадките

В Oddworld има една примитивна система за комуникация, наречена Gamespeak. Ейб може да дава общува с другите мудокони с прости думички от сорта на “Здравей”, “Ела с мен”, “Чакай!”, “Работи!”, “Престанете!” и т.н., а също и да изразява емоции (гняв, съчувствие, смях). Това важи и за останалите раси. Всички те имат свой модел на поведение и общуват помежду си. Това нямаше да е толкова важно, ако на него не се крепеше целият геймплей.
Ейб е кекаво, хилаво същество и не ходи вьоръжен (изключвам редките случаи, когато се докопвате до някое камъче или граната). Така че той трябва преди всичко да се промъква, да се крие в сенките и да бяга бързо. И все пак Ейб има свое тайно оръжие – с помощта на мистично песнопение той може да се вселява в своите врагове.
Да вземем за пример слиговете. Те са надзирателите, които не пропускат да пребиват от бой робите, когато минават покрай тях. Тия гадове всъщност са дребни и жалки, но когато си сложат механични крака или крила и се вьоръжат, са способни да ви убият за отрицателно време. Ако обаче се вселите в тялото на слиг, можете да заблудите останалите слигове, че сте един от тях и да се отдадете на подмолна подривна дейност. Слиговете могат да дават заповеди и на злобните “кученца” в нивото.

Вселил съм се в тялото на слиг и произнасям паролата с неговия глас

Вселил съм се в пазач и съм насъскал кученцата срещу негов колега.
Горе има измъчвани мудокони, които ще освободя.

В тялото на летящ слиг

С особено умиление си спомням момента, когато за първи път се вселих в глукон. Шефовете на фабриката са същества без ръце (тъй като винаги някой върши работата вместо тях), имат големи глави и обичат да пушат пури. Техният “език” е изпълнен с най-много заповеди. Представете си, че сте се борили за живота си в ниво, претъпкано с пазачи и най-накрая стигате до шефа им. Сега минавате през същото ниво, но като господари – слиговете изпълняват всяка ваша команда, готови са да обезвредят с цената на живота си минно поле заради вас, и когато вие се засмеете, те също се хилят угоднически. Култово!
Спасяването на самите мудокони не е лесна задача. Те имат различно поведение, ако са весели, тъжни, ядосани, болни или слепи. Например, ако хората ви минат през смехотворен газ, те започват да се хилят, да подскачат и да вдигат шум, точно когато трябва да сте тихи, за да не събудите спящите слигове. Но един шамар ги връща на земята. Към депресираните мудокони пък трябва да проявите съчувствие, за да ги успокоите. Добре помня един момент в играта – върху мудоконите се изсипа боклук, и те се ядосаха. Яростта им ги накара да се сбият помежду си и настана меле. Тъй като не ги разтървах, то не престана, докато един от тях не умря. Всички се депресираха от смъртта му. После се случиха и други трагични събития и отчаянието се усили до такава степен, че всички се самоубиха. Впрочем, тази игра може да се мине по два начина – ако избивате хората си, а не ги спасявате, финалът е съвсем различен (историята завършва гадно). Ако пък успеете да спасите всички мудокони (много от тях са скрити в разни тайници), на края ви очаква специална награда. (Във втората част на играта е лесно да намерите тайниците, ако знаете, че във всяка картинка, в която има тайник, са разхвърляни и бутилки бира).

Обезвреждане на бомба

Тези лъчи няма да ви засекат, ако стоите неподвижни, докато минават през вас

Вселявам се в парамайт и давам заповеди на неговия приятел

В играта има и същества, които живеят в джунглата. Те нямат отношение към вас и вашите проблеми, а просто си търсят ядене. Хищниците имат различно поведение. Парамайтите се страхуват от вас, когато са сами, но нападат, когато са се събрали в групичка. Скрабовете пък не допускат нищо живо да влиза в територията им, включително други Скрабове. Всички месоядни същества могат да бъдат залъгани за момент с помощта на подхвърлени късчета месо. Може дори да ги затворите в някой капан.
–––
През 2001 излиза Munch’s Oddysee. В нея поемате ролята на Munch, който е тъжно, самотно същество – последният оцелял представител на своята раса. Munch е земноводно, и за да се движи по-бързо на сушата, се вози в инвалидна количка (типичен за света на Oddworld хумор). Той е подлаган на мъчителни експерименти и в главата му е вкаран някакъв чип, който му позволява да се вселява в машини (!). Ейб също участва в играта и двамата комбинират уменията си. Например Мънч може да плува, а Ейб – не. Също така, мудоконите не могат да вземат Мънч насериозно, а има едни малки същества, които нямат доверие на Ейб и се плашат от него. (Става дума за the Fuzzles – дребни, пухкави, топчести гадинки, които също са жертви – над техния род са проведени „интересни“ експерименти – например от начина, по който една киселина взаимодейства с очите им, е изведена формулата на нов омекотител за тъкани.)
От приключението на Мънч и Ейб ще научите и за расата на Консуматорите, които се явяват основните купувачи на произведеното от Глуконите. Основната цел на героя тук всъщност е да се докопа до последната консерва с хайвер от Габити (т.е. с яйца на същества от неговата изтребена раса), която ще бъде продадена на търг на безбожна цена.

Въпреки, че създателят на поредицата – Lorne Lanning, винаги е твърдял, че играта е замислена като сатира на съвременното консуматорско общество, Munch се опита да бъде комерсиално заглавие. Излезе ексклузивно за Xbox, и версия за Playstation 2 или PC няма да има.
Освен Munch’s Oddysee е много разочароваща. Защо? Ще спомена само най-важните причини:

1) Героите не се взимат насериозно, сякаш осъзнават, че се намират в игра. Диалогът е много слаб. Мудоконите (освен самия Ейб) са представени като глупави, страхливи, мързеливи егоисти, и нямате никаква мотивация да ги спасявате. А т.нар. fuzzles са космати топки с очички и уста. Как да ги взема насериозно? Няма я тази атмосфера, която ме кара да съчувствам на жертвите и да ме е грижа за тях.
2) Макар че има някои хубави загадки и нива, като цяло играта е монотонна и досадна, и изградена от повтарящи се до втръсване елементи. Какво ще кажете за това да пренесете 10 души на ръце (буквално да ги пренесете, така са „избегнали“ проблема с глупавото ИИ) един по един до изхода? В типично конзолен дух събирате и разни боклуци – събери 80 shrubs, за да се отвори вратата. Тъпо!
Тези проблеми (досадност, монотонност в геймплея и някои пропуски в диалога и историята) се срещаха и при първите две игри, но в много по-малка степен – над тях надделяваше съчувствието и забавните загадки. В Munch също има интересни загадки и вълнуващи моменти, но пропорцията е обратната – над тези неща надделяват монотонността, скуката и безразличието.

Аз, бидейки фен, я изиграх докрай, но мога да ви преоръчвам без угризения само Abe’s Oddysee и Abe’s Exoddus (така или иначе българите ползват главно PC и нямат особен избор). Abe’s Oddysee започва, без да обучи добре играча и една от игрите с най-висока смъртност на главния герой, така че може да пробвате най-напред втората част. Но Exoddus-а има доста добра защита срещу копиране. Докато са я разбивали, кракерите са съсипали звука и музиката, а те са просто уникални и трябва да се чуят. Аз лично без колебание си купих оригиналната игра (може би тя все още се продава в България, при това на ниска цена.)

Abe’s Exoddus demo

Ядрото на тази статия е публикувано през юни 2004 в списание PC Club

The Longest Journey 2: DREAMFALL

Историята в първия ТLJ ни разказваше за два свята – футуристичния Stark и приказната Arcadia. За да спаси Баланса, който крепи тези светове, главната героиня – Ейприл Райън – плати висока цена. Тя постепенно загуби своя дом, стана причина да пострадат приятелите й, и дори беше готова да загуби голяма част от самата себе си.

Впрочем не е нужно да сте играли предишната игра, за да оцените новата. Продължението на ТLJ е в пъти по-добро от oригинала. А и двете игри бяха накарали мислите ми да се развихрят и ме бяха развълнували много силно.
Dreamfall започва с това, че новата главна героиня – Зоуи Кастилио, е в кома, близък човек скърби за нея… тя е научила нещо много важно, но явно никой няма да го разбере. Следва ретроспекция и започваме да играем, за да видим как се е стигнало до тези събития.
Не бих искал да ви разкривам повече, защото трябва да изпитате всичко това лично. Историята на Dreamfall е интересна, сложна, заплетена, смайваща, многопластова, вълнуваща. В продължение на седмица започвах да я играя нощем, след като се върна от работа и откарвах до 4 часа сутринта, обзет от неспокойни мисли.

Причината историята да ми хареса не е само в това, че бях загрижен за съдбата на героите. Историята засяга много сложни човешки проблеми, като най-същественият от тях е този за вярата. От една страна, в Аркадиа – светът на магията, основният проблем са религиозни фанатици (дори играете с един от тях – апостолът Киан), които искат да наложат вярата си на всички останали. И са затворили магическите същества в гето. От друга страна, другите две главни героини – Ейприл и Зоуи, имат точно противоположния проблем – те са загубили своята вяра в себе си, в това което правят, и в хората като цяло. Ейприл принудително е останала в Аркадиа и вече 10 години е далеч от дома. Тя се е променила се до неузнаваемост и всъщност вече никъде няма да има дом за нея… Докато тя се опълчва срещу фанатизма в магическата Аркадиа, в света на технологията – Старк, Зоуи има не по-малко интересен враг в лицето на корпорация, която по друг начин се опитва да обсеби съзнанието на хората.


Проблемите оформят сложна плетеница, която засяга и тримата герои (Зоуи, Ейприл и Киан). И тримата имат и лични, и социални, и екзистенциални проблеми, и попадат в безизходни ситуации. В един момент ви става много, защото всичко е толкова трудно разрешимо. Двата свята са се променили, героите са се променили, отношенията им са различни…
TLJ2 е изградена основно от диалози, взаимоотношения между героите и история, но нека все пак кажа няколко думи за геймплея. Макар че остава куест и в нея има немалко разговори и използване на предмети, TLJ2 обединява и други жанрове в себе си. Вече можете да се катерите и да изследвате рендерирания в реално време околен свят. Една и съща ситуация може да бъде мината чрез скриване в сенките, чрез битка и дори само чрез използване на умели лъжи. Светът е много по-динамичен от този в куестовете – ако някой спи, не може да знаете дали внезапно няма да се събуди и да започне да обикаля наоколо. Дори е интересно това, че не винаги сте наясно дали онези същества в далечината са нещо, с което трябва да говорите, или нещо, от което трябва да се криете, защото ви мисли злото.


Не се заблуждавайте обаче – лесните загадки и “геймплей” са просто маска, зад която се крие историята. Режисираните сцени и разговорите заемат над 90% от това, което правите, при това всичко е праволинейно. Всички останали “игрални” елементи са там, просто за да създадат усещането, че този сценарий се случва на вас и за да подсилят ефекта от него.
Но това е и най-голямото достойнство на Dreamfall. Oтдавна не бях играл игра, която засяга дълбоки човешки проблеми, която напомня на мен самия, че съм човек. Да осмислите и да съпреживеете подобна история е такъв рядък шанс, че в никакъв случай не бива да го пропускате.

Статията е публикувана в списание Computer, брой 5/2006

Kартинки, които съм качил в MobyGames – Gameplay: 1 2 3 4 5 6, Locations: 1 2 3, Characters: 1 2 3 4, Story events & dialogues: 1 2 3

The Longest Journey 2: DREAMFALL

Историята в първия ТLJ ни разказваше за два свята – футуристичния Stark и приказната Arcadia. За да спаси Баланса, който крепи тези светове, главната героиня – Ейприл Райън – плати висока цена. Тя постепенно загуби своя дом, стана причина да пострадат приятелите й, и дори беше готова да загуби голяма част от самата себе си.

Впрочем не е нужно да сте играли предишната игра, за да оцените новата. Продължението на ТLJ е в пъти по-добро от oригинала. А и двете игри бяха накарали мислите ми да се развихрят и ме бяха развълнували много силно.
Dreamfall започва с това, че новата главна героиня – Зоуи Кастилио, е в кома, близък човек скърби за нея… тя е научила нещо много важно, но явно никой няма да го разбере. Следва ретроспекция и започваме да играем, за да видим как се е стигнало до тези събития.
Не бих искал да ви разкривам повече, защото трябва да изпитате всичко това лично. Историята на Dreamfall е интересна, сложна, заплетена, смайваща, многопластова, вълнуваща. В продължение на седмица започвах да я играя нощем, след като се върна от работа и откарвах до 4 часа сутринта, обзет от неспокойни мисли.

Причината историята да ми хареса не е само в това, че бях загрижен за съдбата на героите. Историята засяга много сложни човешки проблеми, като най-същественият от тях е този за вярата. От една страна, в Аркадиа – светът на магията, основният проблем са религиозни фанатици (дори играете с един от тях – апостолът Киан), които искат да наложат вярата си на всички останали. И са затворили магическите същества в гето. От друга страна, другите две главни героини – Ейприл и Зоуи, имат точно противоположния проблем – те са загубили своята вяра в себе си, в това което правят, и в хората като цяло. Ейприл принудително е останала в Аркадиа и вече 10 години е далеч от дома. Тя се е променила се до неузнаваемост и всъщност вече никъде няма да има дом за нея… Докато тя се опълчва срещу фанатизма в магическата Аркадиа, в света на технологията – Старк, Зоуи има не по-малко интересен враг в лицето на корпорация, която по друг начин се опитва да обсеби съзнанието на хората.


Проблемите оформят сложна плетеница, която засяга и тримата герои (Зоуи, Ейприл и Киан). И тримата имат и лични, и социални, и екзистенциални проблеми, и попадат в безизходни ситуации. В един момент ви става много, защото всичко е толкова трудно разрешимо. Двата свята са се променили, героите са се променили, отношенията им са различни…
TLJ2 е изградена основно от диалози, взаимоотношения между героите и история, но нека все пак кажа няколко думи за геймплея. Макар че остава куест и в нея има немалко разговори и използване на предмети, TLJ2 обединява и други жанрове в себе си. Вече можете да се катерите и да изследвате рендерирания в реално време околен свят. Една и съща ситуация може да бъде мината чрез скриване в сенките, чрез битка и дори само чрез използване на умели лъжи. Светът е много по-динамичен от този в куестовете – ако някой спи, не може да знаете дали внезапно няма да се събуди и да започне да обикаля наоколо. Дори е интересно това, че не винаги сте наясно дали онези същества в далечината са нещо, с което трябва да говорите, или нещо, от което трябва да се криете, защото ви мисли злото.


Не се заблуждавайте обаче – лесните загадки и “геймплей” са просто маска, зад която се крие историята. Режисираните сцени и разговорите заемат над 90% от това, което правите, при това всичко е праволинейно. Всички останали “игрални” елементи са там, просто за да създадат усещането, че този сценарий се случва на вас и за да подсилят ефекта от него.
Но това е и най-голямото достойнство на Dreamfall. Oтдавна не бях играл игра, която засяга дълбоки човешки проблеми, която напомня на мен самия, че съм човек. Да осмислите и да съпреживеете подобна история е такъв рядък шанс, че в никакъв случай не бива да го пропускате.

Статията е публикувана в списание Computer, брой 5/2006

Kартинки, които съм качил в MobyGames – Gameplay: 1 2 3 4 5 6, Locations: 1 2 3, Characters: 1 2 3 4, Story events & dialogues: 1 2 3

HAPLAND

HAP
[hæp] щастлива случайност, късмет
HAPLESS
[‘hæplis] a ост. нещастен, злочест, злополучен
HAPLAND
[hæplænd] компютърна игра, чието действие се развива в странен, смешен, абсурден и опасен свят

Hapland e от онези игри, за които се пише трудно. Първо, защото не би трябвало да ви разказвам почти нищо за нея, за да не ви развалям изненадата (а цялата игра се крепи на изненади, разкрития и хумор). И второ, защото тя трудно може да влезе в някакъв шаблон и да се опише със спретнати, подредени изречения.

Но нека опитам. Hapland с нещо напомня за The Incredible Machine. В тази стара игра навързвахте обекти в работеща система – например мишката се опитва да стигне сиренцето, но пада и включва фенерче, неговата светлина попада в лупа и запалва фитила на оръдие, то изстрелва топка, която… и т.н., схващате идеята. Разликата е в това, че в Hapland oбектите нямат истински (симулирани) свойства, като в ТIM, а всичко е предварително измислено и скриптирано от автора. За сметка на това взаимодействията са толкова неочаквани, смешни, оригинални, че просто не подлежат на описание.

Какво ли няма да намерите в тази игра! Крадливи чудовища, буболечки, заврели се в електрозахранването, птици, които изпълняват ролята на куриери, мушици, които разсейват човеците, камбани, чието звънене привлича вниманието на същите тези човеци, катапулти, кучета с моторни резачки (!!!), риби, рибари с въдици и какво ли още не. Целта е да обедините всичката тази сган, да създадете работеща система и да постигнете целта си. Но най-вероятно единственото, което ще постигнете, е злощастна участ за злочестите обитатели на нивото. Ще ви подскажа, че за да минете играта, трябва да ги запазите живи, но това никак не е лесно.



Мислейки за трудността на
Hapland, си спомням за една логическа задача, за която Айнщайн е казал, че може да бъде решена само от 5% от населението на Земята. Вярвам, че повечето читатели на този блог могат да я решат, като това не оборва думите на Айнщайн – защото тези читатели просто са част именно от тези 5%.

Ситуацията с Hapland e същата. Въпросната flash-базирана игра има 3 части (нива), като всяко следващо ниво става все по-невъзможно от предишното. Въпросните нива заемат само един екран и се минават за около 5 минути, ако знаете решението, но на мен ми трябваше близо месец (!!!) за да открия всички взаимодействия и да ги навържа логически след това. Усещането, че може и никога през живота си да не стигна до решението само ме подтикваше да упорствам, да мисля и да си създавам всякакви шантави теории. Hapland така силно ви мотивира да докажете, че не сте обикновен Сульо или Пульо, че сте един от онези, които могат да стигнат до финала със силата на собствения си ум. Освен това тя е идеална за осмисляне на времето ви в офиса, защото в нея лесно се влиза и лесно се излиза.



Думите ми обаче само умъртвяват прекрасното усещане от играта. Просто вижте картинките, идете на
http://www.foon.co.uk/farcade/ и се потопете в Hapland. Както ще установите, тя е правена на flash от 18 годишен ученик, който обаче е надминал много професионални дизайнери. В Интернет вече дори има и клонинги, които неуспешно се опитват да копират творението му, като например Industrial Place Thingy.

Статията е публикувана в списание Computer 5/2006


Страници