The Lost Vikings 2

- За да се спасим, трябва да взривите корабния компютър.
- Това не е никакъв кораб… И какво е това „компютър“?
- Няма значение, просто го строшете.

Първата част на тази игра излезе през 1993-та. Тя представлява хумористично приключение, в което поемате ролята на трима викинги. Един хубав ден, след като се прибират от лов и носят храна за жените и децата си, тe биват отвлечени от грамаден зъл извънземен. Въпреки факта, че се озовават в огромен и опасен космически кораб, а след това пътуват из най-различни странни светове, разхвърляни из времето и пространството, тримата приятели оцеляват, помагайки си един на друг. И най-накрая се завръщат у дома… но не за дълго!

В The Lost Vikings 2 (1997) на викингите отново се налага да напуснат своето село и да се сблъскат с Томатор (главният извънземен злодей). Те биват заловени, но успяват да избягат, като пътьом дори си присвояват от един робот-убиец някои доста полезни джаджи.

Ерик е единственият герой, който може да диша под вода

Атлетичният Ерик, по замисъл най-подвижния герой, може да тича бързо като вятъра, а липсата на броня го прави единствения, който е способен да скача. Той се сдобива с реактивните обувки на робота и с тяхна помощ може да се оттласква от земята два пъти по-високо от преди. Когато пък се засили към някоя стена или таван, може да я строши със шлема си и здравата си викингска глава. Специален акваланг му помага да диша под вода и така Ерик се превръща и в единствения герой, който може да плува.

С разтегателната си ръка Балеог се захваща за халки и се люлее на тях

Боецът Балеог си открадва джедайски меч и разтягаща се био-механична ръка. С нея може да трепе враговете от разстояние. (Практически ръката замества лъка и стрелите от първата игра). По-важното е, че с помощта на ръката Балеог може и да взима недостъпни предмети, да достига отдалечени бутони… И да се захваща и люлее върху специални халки, прескачайки пропасти (викингите вече имат по-балансирани умения един спрямо друг и са по-подвижни).

Олаф използва щита си като парашут

Щитоносецът Олаф може да пази другите с щита си, и то не само от врагове. Щитът служи и като чадър, независимо от това какво пада върху него (огнени топки, камъни…). Когато Олаф държи щита над главата си, той може да бъде използван и като опора, върху която Ерик да стъпи и да подскочи по-високо. Със същия този щит може да се задържат тежки предмети, падащи врати… Най-накрая, с негова помощ Олаф може да пада бавно, като с парашут. (Във всички тези случаи щитът трябва да стои водоравно над героя).
Дебелият, лаком Олаф вече може и да… пърди. С това си „умение“ той руши паянтови подове, и освен това понякога го използва, за да насочва планиращия си полет с щита. По някаква неясна причина в TLV2 щитоносецът може и да се смалява и да прониква в миши дупки.

В играта викингите срещат и други герои. Двама от тях – върколакът Fang и зеленото драконче Scorch, се присъединяват към групата. Върколакът използва здравите си нокти и може да се катери по стени (за жалост не и по тавани), а дракончето прехвръква на кратки разстояния, пада бавно (планира) като Олаф, и с огнения си дъх поврежда отдалечени обекти.

Можете свободно да превключвате между героите, като в даден момент управлявате само един от тях, а другите стоят и чакат. Нивата представляват оплетени логически загадки, в които трябва да комбинирате уменията на викингите, за да продължите напред. Загадките са разнообразни, понякога са свързани с някакъв механичен или физичен принцип (примерно виждате люлка или везна, върху едната й страна натежава един викинг, за да може друг викинг да се издигне от другата й страна).

Разбира се, има места, до които само определен викинг има достъп и така пътищата на героите понякога се разделят. Освен това, въпреки факта, че като напреднете в играта, героите стават петима, в отделните нива играете само с трима герои (тези двама, които отсъстват, си имат оправдание и после разказват къде са били и какво са правили).

The Lost Vikings 2 e разработена от нова фирма и съвсем друг екип, но е запазила духа на оригинала (налице са дори дребни детайли като смешните коментари, с които викингите обсъждат помежду си некадърността на играча, ако той ги убива прекалено много. Например: „Хайде бе, докато го минем това ниво, те ще направят The Lost Vikings 3!“)

За съжаление TLV 2 има някои недостатъци, свързани с графиката и звука.
Графиката е двумерна, но е съставена от предварително рендерирани 3D обекти. Начинът, по който е реализирана, я прави прекалено статична, безжизнена. Атмосферата е по-мрачна (заради подбора на цветове), а това някак неприятно контрастира с анимационния и веселяшки дух на играта.
Звукът също има проблеми. Във футуристичните нива например звучи музика, която бих определил като “хумористичен метъл”, но макар че ме ме забавляваше и ме караше да се усмихвам, понякога стърженето на жици стържеше и по нервите ми.
Най-накрая, дори да имате пълната версия на играта (1 пълно CD), трудно ще я подкарате с музика и диалози на съвременна машина. (А ви уверявам, без музика и разговори нещата стават доста неприятни). Накратко, графиката и звукът са прекалено неприветливи, мрачни и остри за комедийния дух на играта (забележете, не казвам „лоши“ или „некачествени“, ако не броим това, което споменах за 3D-то) .

Ето така TLV2 не придоби известността на предшественика си. Донякъде това се дължеше и на рекламната й кампания – в САЩ играта беше издадена под заглавието Norse by Norse West и беше рекламирана като “стратегия с викинги”… Защото „action-adventure“ е срамна категория. Чудя се колко стратези са си купили играта и колко любители на action-adventure-a са я подминали…

Полезни Линкове:

The Lost Vikings и Blackthorne са създадени от Роналд Милард – художник и дизайнер в Blizzard. По-късно той напуска Blizzard, а те пък от своя страна се ориентират към реалновремеви стратегии и други комерсиално печеливши жанрове. Реших да ви дам линк към неговите игри, защото те отдавна имат статут на abandonware.
Оттук може да си свалите The Lost Vikings 1.
Можете да я играете чрез Dosbox. Инсталирате Dosbox и после просто завлачвате иконката на Vikings 1 върху иконката на Dosbox – и играта тръгва точно като в доброто старо време.

A ето оттук може да си свалите демо на Project Eden – единствената игра, за която с чисто сърце мога да кажа, че е пренесла геймплея на викингите в 3D, макар и по тромав начин.
В Eden героите са четирима: огромният киборг Амбър (който всъщност е жестоко обезобразено момиче, предпочело да изостави сексуалността си и да живее в механично тяло, което издържа на киселина, газ, огън и радиация), младата хакерка с азиатски черти Миноко, която, дори и ако я затворят в килия, може да вижда през „очите“ на сградата, в която се намира и да управлява врати и машини, стига наблизо да има компютърна конзола, и двама скучни мъже – избухливият техник Андре и шефът им Картър.
Геймплеят е подобен на викингите (макар и не толкова динамичен), но историята е доста различна – сериозна, мрачна фантастика с интересен замисъл (както се разбира накрая). Дизайнерът и дизайнерката на нивата са хората, от чиято работа съм се учил най-много – създателите на нивата в Tomb Raider 1 & 2, Neal Boyd & Heather Gibson.
Играта няма да се хареса на всеки, но демото може и да не го играете: ако не правите нищо, играта се играе сама и сама показва геймплея. Някой ден ще напиша статия за нея тук.

Bad Mojo

Хлебарките са гнусни същества. За тях няма нищо свято. Tе смеят да лазят по свещената икона на Божията Майка, по коледни картички с нашите мечти и по списанията ни с красиви жени. Едва ли има религиозен или комерсиален символ, върху който да не са стъпвали с мръсните си крачета.
Как може да стъпват по нещата, в които така искрено вярваме? Как може светините ни да нямат значение за тях?

Но има и по-лошо. Замисляли ли сте се какво би се случило, ако някой ви превърне в хлебарка?
Вашият собствен дом ще се превърне в нещо непознато и опасно.
Вашите собствени приятели могат да ви смачкат, докато ви търсят и се чудят къде сте изчезнали.
А дали няма да се чувствате погнусени от самите себе си?

В подобно положение се озовава и ентомологът Роджър Самс, който е главен герой в тази
история
Той цял живот се е чувствал мъничък, мачкан и тъпкан от другите (досущ като насекомо). Но Самс възнамерява да си го върне тъпкано (отново тази дума…). Интрото започва с това как Роджър се измъква с огромна сума пари, открадната от бившите му шефове. След това му предстои да избяга в Мексико.

Главният герой (изобразен на снимката, а понастоящем лазещ върху вестника) е ентомолог, който се е опитвал да разработи съвършената отрова против хлебарки

Нашият човек наистина е много зле. Той е самотен, отчаян, целият му живот е съсипан от раждането му та до сегашния момент. В куфара си той решава да вземе и един медальон, който принадлежи на покойната му майка (а тя е умряла при раждането му…). Когато Роджър докосва медальона, странна магия го превръща в хлебарка.
В тази си нова форма той ще научи повече за хората, с които живее. Но най-вече ще открие себе си и своето минало. Още от самото начало става ясно, че превъплъщението на Самс не е безсмислено стечение на обстоятелствата. Като хлебарка той трябва да преодолее чувството за вина, съмнение и самосъжаление, които винаги са го преследвали. Една от основните теми в историята е как можем да сме невежи за нещо, което стои пред очите ни.
Всъщност Bad Mojo е вдъхновен от две нихилистични истории, написани от Франц Кафка и Ървин Уелш. В тях героят се превръща в насекомо и в крайна сметка бива смачкан. Но за разлика от разказите (в които прозира безсмислието на света), играта предлага едно изпълнено със смисъл (и за мое съжаление, с малко мистика) преживяване.
Може да се каже, че Bad Mojo се доближава като
атмосфера
до игри като Silent Hill 2 и Sanitarium. Тя е мрачна, подтискаща, на места прилича на странен сън, а на други драматично задълбава в нечия лична трагедия. Преди всичко в нея пътувате към самите себе си. Въпреки това Sanitarium и SH предлагат много по-качествен сюжет и Bad Mojo не може да се мери с тях.

Обстановката в Bad Mojo е и доста гнусна. Самс живее в долнопробна квартира. Затова ще се сблъскате с боклук, мръсотия, развалена храна, гадини, хранещи се от труповете на други гадини. Ходите по тоалетната чиния, по умрели животни, изяждани от паразити и след това по нечия възглавница. Мисля, че този пример е достатъчен, сами преценете дали искате да играете като хлебарка. Аз лично съм на мнението, че човек трябва да вижда и грозните неща (което не означава да започне да ги харесва).
Ако превъзмогнете погнусата си,
играта
ще ви дари с уникални изживявания. Досега може да сте приемали за даденост оцеляването и придвижването във вашата стая. Но как стоят нещата, когато имате тялото на едно незначително насекомо? Ще срещнете всякакви опасности – котката на хазяина, вашата собствена котка, паяци, плъхове… Пазете се от блажна боя (за която може да залепнете), от паяжини, от отрова против хлебарки. Не докосвайте горещите тръби на парното…
Мизерната хлебарка няма някакви специални способности – управлявате я с четири клавиша и това е всичко. Това, което можете да правите, е да пропълзите в дупки, да се катерите по стени и тавани, да бутате малки предмети или да им въздействате с тежестта на тялото си.
Може би тези умения ви се струват ограничени, но
загадките
са много оригинални. Представете си как избутвате приспивателно хапче в кутия с бира. Или пък факсът изплюва хартия, върху която се покатервате. А какво бихте направили с една горяща цигара? Ако прахосмукачка се опитва да ви погълне, как бихте могли да използвате това във ваша полза?

И това са загадки, които ви очакват в самото начало. Нататък става още по-интересно. Ще трябва да приготвяте капани за враговете си или да излъжете хазяина си да свърши нещо във ваша полза. Ще ви се налага да прекосявате странни препятствия като врящата или лепкава храна, разтекла се върху една печка. А може да се повозите и върху гърба на други… същества (ха-ха, няма да се издам).

Не забравяйте, че хлебарката може да се провре в най-необичайни места – например във вътрешността на старо радио. Може дори да я видите да пълзи под стъклото на стенен часовник… Изисква се добро пространствено мислене, за да си представите цялата картина – къде се намирате, къде трябва да отидете, какво всъщност ще постигнете с това, което правите. Ефектът от действията ви често е потресаващ – понякога от тях се променя нещо, което се намира чак в другия край на стаята. В някои случаи се заформят и верижни реакции.

Хазяинът ми крие заграбените пари под дюшека си

Кой, по дяволите, е лепил дъвки под масата??

Нивата в Bad Mojo са заплетени, а различните локации са свързани логически. Освен това имате и свободата да пълзите по места, които нямат нищо общо със загадките или с прогреса ви напред (все пак има ограничения, които да ви вкарат в сценария).

За да не се загубите, можете да наблюдавате накъде пълзят други случайно преминаващи хлебарки. По същия начин (наблюдавайки другите хлебарки) може да разберете дали някое място е опасно. Освен това ще срещате орнаменти, изобразяващи око. Когато ги настъпите, получавате видение. Виденията са странни, сюрреалистични, показват мястото, в което се намирате, в много странна светлина. В някои случаи в тях ще видите дори сцени от бъдещето. Докато ги гледате, глас на жена (виновницата за вашето превъплъщение) рецитира странна и объркана поема, която всъщност е подсказка за това какво да правите. Самите видения често ви биват доставяни като информация от приятелски настроени същества – плужеци, мравки, мишки, други хлебарки.

Информация получавате и от вестници, снимки и документи, върху които полазвате с гнусните си крачета. (Понякога снимките оживяват, показвайки ви някакъв спомен). Тук трябва да кажа, че може би ще приемете актьорската игра със смесени чувства. Артистът, който играе Роджър Самс, се изявява досущ като Джим Кери. Същите гримаси, преиграване и неадекватно поведение. На мен не ми пречеше, но някой може да бъде подразнен от това.
На финала на играта трябва за много кратко време да успеете да се вселите обратно в спящото си тяло, както и да изпълните една друга задачка по пътя. За да успеете, трябва не само да си спомните всичко, което сте видели, но и да си представите това, за което само сте чували. Тази последна “мисия” има четири различни финала. Само един е от тях е щастлив.
Остана малко място да си поговорим и за маловажни неща като
графика, звук
и някои технически въпроси. Bad Mojo всъщност е игра от 1996-та година и през 2004-та просто е преиздадена в малко по-висока резолюция. Тъй като във филмчетата участват и живи актьори, понякога е трудно да се прецени кои неща са моделирани чрез компютър и кои са заснети. Във всеки случай декорите са предварително рендерирани. Дори и днес те изглеждат приемливо – в тях има немалко детайли, като някои елементи са анимирани, за да се създаде усещане за живот. Най-важното е, че не ограничават свободата ви. Звукът е добър – мазен и лепкав, когато ходите по месо и скърцащо хлъзгав, когато сте върху тоалетната чиния. Изобщо – допринася за противната атмосфера. Музиката, не е нещо особено, но допълва мрачната, драматична и абсурдна история.

DVD версията на Bad Mojo предлага филмчета с по-висока резолюция, интервюта със създателите (от които ще разберете, че идеята за играта е дошла от технологичните ограничения, които са съществували през 1996-та), concept art, The making of Bad Mojo и изобщо характерните бонуси, повдигащи завесата, които може да очаквате от едно DVD. Те са изпълнени с прилична доза самоирония. Има и секция с карти и съвети за това как да минете играта.

Смесени чувства

И така, Bad Mojo е оригинален action-adventure, който предлага уникални загадки и преживявания. Играх го със смесени чувства, така че го опитвате на собствен риск.

Galleon (Xbox Review)

Много са нещата, които ме впечатлиха в Galleon… В тази игра намерих оригиналност и разнообразие, пред което бледнеят дори любимите ми Prince Of Persia: Sands Of Time и ICO. Но нека се опитам да въведа ред в мислите си и да разкажа всичко от самото начало.

ИСТОРИЯТА

започва с това как главният герой – капитан Рама Сабриер, чете писмо на борда на своя кораб. Той е поканен от лечителя Арелиано да разгадае откъде е дошъл един мистериозен галеон. Галеонът (както се оказва впоследствие) е пренасял билка с необикновени магически свойства. Тя може да спаси живота на много хора и Арелиано, бидейки лечител, проявява съвсем разбираем интерес към нея. Междувременно Рама се запознава с дъщерята на достолепния старец – Faith (Вяра), както и със съмнителния му слуга – Jabez.

За съжаление нещата напълно се объркват, но за да не ви разваля удоволствието, ще ви оставя сами да разберете как и защо започвате пътешествието си. Историята е интригуваща и е умело вплетена в самата игра, така че нито за момент не губите усещането, че играте. Това всъщност е първото нещо, което ме впечатли. А второто нещо, което много ми хареса, са

АКРОБАТИКИТЕ

След като видях „Принца на Персия” се съмнявах, че могат да се измислят нови, по-оригинални движения за хуманоиден герой. Но Galleon ме опроверга. Рама се движи по начин, който донякъде напомня за Принца, но едновременно с това акробатиките му са уникални и са характерни само и единствено за тази игра. Например може да забавяте падането си и да удължавате скоковете си чрез хлъзгане по стените. Можете да се катерите по грапави повърхности (като ако го правите бързо, почти „тичате” по тях, като само от време на време се придържате с ръце, колкото да се създаде впечатление, че все пак се държите). С грубото нарушаване на законите на гравитацията Рама все пак напомня за нашия персийски приятел, но моля да обърнете внимание върху това, че Принцът не владее нито едно от всички изброени дотук действия.

Освен това Рама може да виси и да се придвижва по тавани, да се спуска по закачени на въжета куки, да плува както на повърхността на водата, така и да се гмурка вътре в нея. В зависимост от това колко бързо се движите, има поне няколко различни и уникални стила на плуване. Това не може да се разкаже, просто трябва да се види.

Тук бих отворил още една малка скоба – не мога да си представя как Galleon може да се играе без геймпад, защото от това колко силно натискате пръчицата зависи това колко бързо ще се движи Рама (има много степени на плавно преминаване от ходене към подтичване, от джогинг към спринт и т.н.) Заедно с акробатиките на героя ме смая и

АНИМАЦИЯТА

За да опиша защо анимацията е толкова готина, ще ви разкажа един случаен инцидент, който ми се случи в играта в самото начало.

Вяра (моята спътничка) скочи от едно малко стълбище, а аз напълно случайно се озовах точно там, където тя трябваше да се приземи. В друга игра момичето просто би паднало на главата ми, отблъсквайки ме грозно встрани, но в тази игра се случи друго – героят я пое в двете си ръце! Личи си, че Galleon е правена от аниматор!
Когато Рама се бие, той може да хвърля враговете си. При други игри в подобни случаи се използва физиката на парцалена кукла, докато тук всичко това е анимирано на ръка. Това всъщност си има добри страни – докато ragdoll физиката прави телата да изглеждат безжизнени, ръчната анимация прави точно обратното. Например, когато бутнете някого от високо във водата, той се хързулва по стената на близката скала, съпротивлявайки се на падането и изобщо оставяйки усещането за живот. Разбира се, имайте предвид, че сложни симулационни модели като EUPHORIA не са били дори постижима мечта по времето, по което е разработван Galleon.

И за да обобщя – Galleon е игра, в която анимацията е подчинена на идеята за СЪПРИКОСНОВЕНИЕ с околния свят. Имам предвид контактът на героя със средата. Например можете да прескочите ограда независимо от това под какъв ъгъл тичате към нея (нещо, с което Принцът отново не може да се похвали).

За съжаление, анимацията не е напълно перфектна и макар че има много силни страни, непроявявани досега в други игри, в нея има и някои по-опростени движения, (целта е била играчът да се движи по-бързо, ако го иска и това е било постигнато с цената на част от реализма).

ПРИЯТЕЛИ И ВРАГОВЕ

Враговете ви са най-различни – разбойници, пирати, робовладелци… В последната четвърт на играта дори сключвате облог с боговете (или по-точно с хора, които са нещо доста близко до богове), за да спасите приятелите си.

Понякога в Galleon се биете срещу гигантски същества и трябва да се катерите по тези огромни чудовища, за да стигнете до уязвимата им глава. Хората обаче са много по-интересни! Едно от забавните неща при битките с хора е, че те използват ръчките, активиращи капани, отварят и затварят вратите и използват предметите от околния свят по същия начин като вас. В произволна обстановка те се ориентират с кой обект могат да ви пречат и това наистина им придава живот. Освен това се катерят по стени и тавани и ви преследват навсякъде.

Не по-малко впечатляващи са вашите приятели – изненадах се, когато видях, че те дори плуват заедно с мен (като тези от тях, които имат нужда, не забравят да си поемат въздух).

Освен Вяра – дъщерята на Арелиано, ваша спътница по-късно става и китайката Михоко. За съжаление нямам място, за да разкажа повече за характера и историята на вашите две спътнички. Ще спомена само някои от уменията им.

Вяра може да лекува всеки от вас (включително себе си) и да преодолява магически прегради. Михоко пък е отличен боец, а когато плувате дълбоко под водата, дори ви доставя въздух (подробностите ще оставя на въображението ви). Героите могат и да си помагат взаимно при катеренето до непристъпно високи платформи (подават си ръце, издърпват се и т.н.)

Впрочем току-що си спомних, че понякога имате и други спътници – вашите моряци и една много, много специална маймунка, но те имат епизодична роля и не са толкова важни, затова да се върнем обратно на жените. Компанията на две дами си има комфортните страни, но на финала ще трябва да направите един много труден избор. И не, изборът не е в това коя от тях да ви бъде гадже. Много по-неприятен е. Но ще си мълча – много неща от историята и геймплея ви спестявам, за да не развалям изненадите, които по-горните нива разкриват пред вас.

ОРИГИНАЛНОСТ

И това – да не ви разваля изненадата – всъщност е големият ми проблем при писането на тази статия. След втората половина на играта вече правите толкова необичайни и интересни неща в нивата, че едвам се сдържам да не ви разкажа за тях. Проблемът е, че те са измислени с идеята да бъдат уникална игрова изненада… Ето така се получава, че не мога да ви разкрия някои от нещата, които най-много са ме впечатлили.

ЗАГАДКИТЕ

в Galleon са различни – малка част от тях напомнят за куестовете (използване на обекти и говорене с хора). Други са пространствено-акробатични или изискват сътрудничество между героите. Но разнообразието от ситуации (особено в по-горните нива) е толкова голямо, че не мога да ги побера в някакъв шаблон.

Самите нива са разчупени в пространството и са взаимно свързани в по-голяма структура, която трябва да разгледате и разберете – нещо, което винаги ми е допадало. Galleon създава и добро илюзорно усещане за истински свят около вас (например сградите с нивата са разположени на различни острови).

Хареса ми и трудността – отдавна не бях играл игра, която да предизвиква интелекта и желанието ми да изследвам и да откривам. Едновременно с това Galleon е достатъчно лесна и интуитивна и за нови, неопитни играчи. Ако съвсем закъсате, ще намерите в дневника на героя подсказки, написани от самия него, така че ако имате нужда може да ги погледнете. Първоначално те са подмолни, а накрая ви казват едва ли не стъпка по стъпка какво да направите. Така, вярвам, всички ще са доволни.

БИТКИТЕ

Битките се състоят главно от ръкопашен бой и дуели. Може да зашеметявате временно противниците си, да ги хвърляте в различни посоки (приятелите ви също го могат). Управлението е логически съгласувано – например същият бутон, с който се задържате и захващате за стените, се използва и за сграбчване на врагове. За съжаление въпреки това „съвпадане” на бутоните управлението не е напълно интуитивно и е възможно да забравите как се изпълнява някой трик.

INTERFACE

На екрана имаше твърде много индикатори за моя вкус, но за щастие можете да ги изключвате. Всъщност, повечето от тях са полезни, този, който лично на мен ми се видя ненужен, показваше къде е земята, къде е посоката „надолу“ по време на катерене. Тъй като не се чувствах дезориентиран, просто го махнах.

ТЪЖНАТА ИСТОРИЯ НА GALLEON

Galleon има голям размах и оригиналност, но дългата й разработка (6 години!) е изиграла лоша шега. Много от идеите вече са реализирани другаде – скоро преди или скоро след излизането на играта. Например катерене по гигантски същества има в Shadow of the Colossus и новия Принц. Освен това графиката е комиксова и добре анимирана, но енджинът е морално остарял. А и нищо с толкова дълъг период на разработка не би могло да си избие парите. Ето така този шедьовър остава скрит и потъва в забвение.

И така, каква точно е тъжната история на разработката на тази игра? Описвам я накратко за тези, които се интересуват:

Когато през 1996 Tomb Raider излиза на пазара, Тоби Гард (аниматор и дизайнер) и Paul Douglas (програмист) напускат Core Design. Създателят на Лара Крофт не е заинтересован от парите, и не би искал да работи върху втора, трета, или десета част на TR. Освен това Лара се изплъзва от контрола му. Тоби винаги преувеличава чертите на героите си – характерен похват, използван в комиксите, но не би искал върху сексуалността на Лара да се опира цялата рекламна стратегия на играта.

Гард посвещава повече от шест години на своя независим проект – Galleon (2004), докато Eidos трупат милиони, експлоатирайки концепцията на първия TR. След финансовия провал на Galleon и неговото студио Confounding Factor, нашият човек се примири с действителността и се присъедини към екипа, който ни даде Tomb Raider: Legend. Можем да спорим дали тя е по-добра от Galleon или не, но едно е сигурно – за разлика от Galleon, TR:L е комерсиално успешна и разпознаваема от масите.

ОБОБЩЕНИЕ

Galleon е action-adventure, което ме впечатли с оригиналността и разнообразието си. В нея има хубави акробатични номера, оригинални загадки, изследване на разчупена обстановка, отличен дизайн на нивата, интересна система за анимация на героите, две спътнички, заедно с които преодолявате препятствията и опасностите, и (понякога) гигантски същества, по които можете да се катерите. В някои нива има и направо смайващи взаимодействия, за които нямам право да говоря, защото иначе ще ви разваля изненадата.

Ако харесвате игри с логическо сътрудничество между приятели (като Another World, ICO, Prince of Persia: SOT, Beyond Good and Evil, The Lost Vikings, Oddworld) и с загадки, в които изследвате пространството и околния свят (като Project Eden [download], Tomb Raider), Galleon е игра тъкмо за вас!

Тази статия е написана от Веселин Жилов (Estranged). Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer, брой 4/2006

Превод на английски е публикуван в MobyGames (надявам се, че не съм сглупил с това) , както и в новия блог, в който възнамерявам да публикувам преводни статии от този – Action-Adventure in English.

Blackthorne (1994)

Да се опише атмосферата в Blackthorne e трудна задача. В играта има немалко фентъзи, а злите герои са орки, каменни тролове и демони. Към магията обаче е прибавена и фантастична технология. А главният герой сякаш е излязъл от някой осемдесетарски екшън. Кайл Блекторн е мускулесто “момченце”, награбило голяма пушка. Орките също са вьоръжени с автоматични оръжия…

Историята накратко е следната: Кайл е прокуден от родния си свят като дете. Баща му, кралят, е убит, а народът му – поробен. Докато се крие в друга земя, Кайл Блекторн от хлапе се превръща в суров войн. Двадесет години по-късно се връщате в своето царство, за да освободите хората си от демона Сарлак и да си върнете престола. Атмосферата е смазваща, тъжна и героична и това се дължи на прекрасната музика (за да пуснете BThorne със звук под Windows, трябва да използвате програмата DosBox).

Роби и надзирател

Най-важното, което мога да кажа за геймплея е, че можете да скачате и да се набирате по платформи. Усещането силно напомня за Prince of Persia (двумерния), но играта, от която Blackthrone е “взаимствала” най-много идеи, се нарича Flashback (някой ден ще ви разкажа и за нея).

Пушката на Кайл не е достатъчна за разрешаване на всички проблеми. Трябва да търсите специални, рядко срещащи се бомби. Те служат за разрушаване на залостени врати и за обезвреждане на някои капани. Освен това, в повечето нива има генератори, които създават енергийни стени. Тези силови полета ви пречат да преминете и за да ги разкарате, трябва да взривите източника им. Но генераторите не са лесно достъпни, понякога трябва да обиколите половината ниво, за да стигнете до тях. А понякога са качени и твърде високо. Тогава трябва да използвате т.нар. “бомби-оси”. Това са жужащи и летящи експлозивни устройства, които се управляват с дистанционно и минават през всякакви пролуки.

Пример за готин level design: Генераторът трябва да бъде взривен, за да се махнат силовите полета. Но самите полета блокират достъпа до него. (Също както за да ви наемат на работа, трябва да имате една година опит, а за да имате една година опит, трябва да сте работили. Или пък за да си хванете гадже, трябва да сте щастливи и уверени, а вие не сте, защото нямате. ) Само заобиколен път може да ви спаси.

Та така с генераторите… Интересни са и енергийните мостове. Те се задействат със специални ключове, които надзирателите носят със себе си. Обърнете внимание, че след като мостът вече не ви трябва, може да го деактивирате и да си вземете ключа обратно. Освен това не мислете, че един мост ви е нужен само за да стигнете от единия край на пропастта до другия. Мост може да ви трябва, за да ви послужи като подложка за нещо друго… Изобщо, в играта се налага да използвате по нестандартен начин вече познати неща.

Електронният мост се активира със специален ключ

Последен ще представя левитатора. Това е малък триъгълен предмет, който може да поставите където си поискате. Когато стъпите върху него, може да ви издигне един етаж нагоре. Приемете го като подвижна стълба, която помага да стигнете до иначе недостъпни, високи етажи. Разбира се, първо трябва да го намерите и после да си спомните къде не сте могли да се покатерите.

Левитаторът ви помага да стигате до недостъпни етажи

Както виждате, нивата в BT представляват оплетена логическа загадка. Това не означава, че няма екшън. Има доста интересни противници – например каменните тролове. Те ще ви накарат да гледате скалните образования с подозрение: хм, това просто скала ли е, или спящ трол? В играта има и други хора. Робите, оковани в подземията, и работещи в мините, ви дават предмети и ви помагат с информация. Някои от свободните човеци пък са въоръжени и дори се бият с враговете. Сред тях обаче се намират и предатели и еничари, които се бият на страната на лошите.

Хората ви помагат с информация и предмети

Тук стигаме до единствения (според мен) сериозен недостатък на Bthorne – можете най-брутално да разстреляте робите и приятелите си. Но героят не е зъл, не обича смъртта, не е безразличен към живота, не мрази човеците. Въпреки това доста ситуации в играта насърчават изцепки в стил GTA и Postal. От действията ви няма никакви последствия (за разлика от Oddworld, примерно, където има значение как се отнасяте към поробените си събратя). Всичко това прави атмосферата несериозна и руши историята.

Links:
Dosbox
Dosbox за Windows
Blackthorne

Как се пуска игра под Dosbox? Просто завлачвате иконката на играта върху иконката на Dosbox и тя ще тръгне (по същия начин ако завлачите текстов файл върху иконката на Notepad, Notepad ще го отвори). Readme-то на Dosbox може да прегледате набързо, за да видите секцията с полезни клавиши.

Статията е публикувана в списание PC Club, брой от май 2005

Tomb Raider: Legend

Tomb Raider 7 има по-особена участ от предшествениците си. Тя беше изтръгната от досегашните й разработчици и поверена на съвсем нов екип – хората от Crystal Dynamics, които са известни с поредицата Soul Reaver. Единствено Тоби Гард – аниматорът / художникът / дизайнерът, който създаде Лара и напусна Core след първия TR, присъства в екипа като творчески консултант.

Резултатът е, че TR: Legend може да се хареса на много и различни играчи. Crystal Dynamics са запазили всички хубави неща (дори и дребни детайли) от миналите игри, но са ги доразвили и осъвременили. Единствено трудността на играта е по-ниска и напомня за новия принц на Персия (интересни, но интуитивни загадки, които не се разрешават с големи усилия).

Впрочем Prince of Persia и Tomb Raider са тясно свързани игри – те постоянно се крадат една друга, защото геймплеят им е много сходен. TR7 обаче въвежда някои неща, които все още липсват на нашия персийски приятел.

Физика

С помощта на куката си, Лара издърпва себе си и сала, върху който стои

Първото нещо, което прави тази игра съвременна, е наличието на „реалистичен“ физичен модел. Игрите с реалистична физика обикновено се нуждаят от някакво средство, с което да манипулирате предметите. В Trespasser това е собствената ви ръка, в Half-Life 2 е гравитационната пушка, а в TR7 това е магнитна кука, която Лара може да закачи за всякакви метални предмети и да ги издърпа.

Новият физичен модел е вдъхновил по-реалистични загадки

Мога да заявя, че TR7 е първата игра, която обединява напълно реалистичната физика с акробатичните умения. Например докато се люлеете на въже, можете с инерцията на тялото си да бутнете колона, която, падайки, да задвижи колело от някакъв механизъм. Или, докато Лара се катери по вертикални синджири, се оказва, че това всъщност са топузи, които поради тежестта й се смъкват надолу. Като цяло идеята е била да не натискате бутони и ръчки, а да променяте околния свят с движенията на собственото си тяло.

В една ситуация от играта например пред мен имаше нещо като кран, от който виси въже. То беше прекалено далече, и кранът трябваше да се завърти, за да стигне въжето до мен. В друга игра би трябвало да потърся някаква ръчка, която да накара крана да се върти, докато тук просто го закачих с куката си и го издърпах до нужното положение. Люлеенето върху тръба или чисто и просто висенето от нея може да я премести, така че да напълни с гориво някаква машина и т.н. А задействането на древна машина може да доведе до колосални по размерите си промени в околния свят. Впрочем в храмовете доста загадки имат символично значение – например трябва да освободите статуя от оковите й, за да задвижите система от водни колела.

Блокиране на капани. Забавното е убедителния начин, по който къртите и завлачвате остриетата

Физиката се използва и за да подритвате малки предмети с крака – сандъци, футболни топки – каквото се сетите. Така веднъж ми се случи да подритна камък, който попадайки върху настилката в коридора пред мен задейства пропадащ под – и това ме предупреди за опасностите, очакващи ме нататък. Бутането на сандъци е издигнато до нови висоти – например с тях може да блокирате различни капани (смачкващи стени, остриета), при това по доста реалистичен начин – остриетата директно ги влачите или къртите от цепнатините им в стените. Изобщо, очакват ви приятни изненади.

Малко за акробатиките

С помощта на куката можете да взаимодействате с предмети, които не можете (или е опасно) да докосвате

Магнитната кука може да се използва не само за да придъпвате разни предмети към себе си, а и за да придърпвате себе си към други неща. Тя напомня за камшика на Индиана Джоунс – с нея може да се люлеете над пропасти, захващайки се за елементи от декора.

Лара и въжето

Движенията на Лара са запазени – гмуркането, салтата, докато стреля, дори хързулването по хлъзгави повърхности. Но са една идея по-гъвкави и по-свободно я управлявате (стандартното WASD + мишка). Crystal Dynamics обаче не се славят с добро пренасяне на конзолно управление върху компютър, така че някои копчета ще трябва да си настроите сами. Добавени са и доста нови акробатики, както и възможността да скачате настрани, нагоре и назад, докато висите от някой ръб. Причината Лара да може да скача, докато виси е тясно свързана със свободата, която имаме в Prince of Persia – способността да скачаме по всяко време помага да се комбинират по-лесно най-различни движения.

Лара се подготвя за страничен скок, докато виси върху тренировъчната стена

Ако тази й способност ви изглежда нереалистична, ще ви кажа, че тя е напълно възможна, просто е леко преувеличена (почти не съм се занимавал с катерене, но съм изпитал достатъчно, за да мога да го твърдя). По същия начин и задно салто след отвесно затичване по стена може да се извърши не само в света на принца на Персия. Но в тези две игри винаги е имало и нереалистични свръх-човешки движения, които точно заради това са забавни.

Лара се движи на ръце по хоризонтална тръба

Единственото нещо, което е било орязано, е свободното катерене по стени и тавани – най-вероятно защото би било твърде тромаво и няма как анимацията да стане по-бърза. За сметка на това то е заменено от други движения, които имат сходен ефект. Крайният резултат е, че ситуациите, в които висите над земята, са много динамични. Например захващате се за ледени висулки и скачате от висулка на висулка, докато те се откъртват, или пък се придвижвате встрани от ръб на ръб, а междувременно отгоре падат каменни отломки.

Лара е гушнала вертикална тръба

Лара все още може да се катери и по олуци, но някак си усещането не е същото като в TR6, който ме накара да се разхождам из София и да оглеждам всяка сграда за олук, по който може да бъде изкатерена. Може би защото олуците тук нямат толкова важна роля или не са толкова обемисти.
Внимавано е за детайла при самата игра – когато Лара виси и леко се залюлява, приготвяйки се за скок вдясно към друг ръб, от това в кой момент от люлеенето й скачате зависи колко добре ще се захванете за следващия ръб. Като цяло (понеже задълбах в детайли и това може би е объркало някои читатели) мога да кажа, че Лара се движи по-свободно и по-добре от преди, запазила е най-важните си способности и се е сдобила с нови.

Графика

Boulder Push, Boulder Dash

Първото, най-важно и най-смайващо нещо, което мога да изтъкна за графиката е, че това е първата игра (в историята на игрите въобще), в която след като влезе във вода, героинята не излиза суха! Трябва просто да го видите – кожата й е мокра, косата й е мокра, дори дрехите й са подгизнали. След около 10 минути изсъхват, но едновременно с това (ако много се търкаляте по земята или висите по разни стени) започвате да цапате лактите и колената си!

Ако оставите Лара за момент, тя прави разни неща (примерно оправя си колана или връзките на обувките), но интересното е, че те зависят от контекста на ситуацията, в която се намирате. Например ако допреди малко сте плували, тя се отърсва от водата, ако е студено, зъзне и т.н. Личи си, че е работено по анимацията, и да, (сигурен съм, че ви интересува), гърдите на Лара се поклащат при скачане или други динамични действия.

Тази картинка не е най-добрият пример (не се виждат реалистично осветените пори по кожата на Лара примерно), но все пак показва, че като включите опцията „next generation graphics“, всяка повърхност в играта се сдобива с обем

Много хора недоволстват от новото лице на Лара, твърдят, че е прекалено глуповато или характерно за някоя красавица. Говорим само за лицето, не за анимациите, които много добре издават чувствата и мислите й. Проблемът намери своето обяснение, когато пуснах играта на максимални настройки на домашния си компютър (видеокарта GeForce 7600 GT). Лицето й и кожата й коренно се промениха (към по-добро). Качествата на графиката ще оцените само с хубава видеокарта (на компютъра в службата си изобщо не бях видял shader-ите, осветлението, текстурите, които създават много добро усещане за обем.) Благодарение на тях ще усетите всеки един материал, от който са изградени обектите в играта. Грапавините по камъните, бръчиците по кожата, нишките, които изграждат килима, цепнатините на лъснатия паркет – всички тези текстури са обемни и реалистично отразяват светлината. Просто няма разлика от действителността.

Въпреки всичката реалистична физика, нищо не може да се сравни с бутането на добрия стар кубичен сандък

За съжаление имам някои критики. Героинята няма много добро сцепление с околния свят. Например краката й застават на различна височина в зависимост от неравната повърхност, върху която са стъпили. Но това не винаги работи както трябва и понякога потъвате леко в декора. Такива дребни грешки има много (а в Prince of Persia подобни недоразумения не се срещат). Това е камък в градината на Тоби, който – парадоксално – се слави именно с това, че е един от първите аниматори, които са решили да не допускат подобни неща и искат героите им винаги да се сблъскват реалистично със средата около тях. За да избегна недоразумения, нека уточня, че анимацията и сблъсъците са добри, но не са достатъчно добри.

За графиката все пак мога да кажа още едно хубаво нещо и това са малките детайли, които са налице в нивата – листа, понесени от вятъра, насекоми… Върху вертикален прът, върху който ви предстои да се залюлеете, са кацнали птици, които се разлитат уплашено, щом подскочите към тях… такива неща оставят усещане за живот в света около вас.

Геймплей

Като си говорим за живот, това ми напомни, че Лара изследва изоставени руини и гробници. Уверявам ви, разходката сред някакво мъртво място не е приятно занимание – неслучайно инициативата за екскурзии в Чернобил се е провалила. Хората са напускали града след 15 минути, ужасени от тишината.

В случая обаче няма да сте сами – и то не само защото имате врагове, а и защото Лара поддържа постоянна радиовръзка с хората в имението си. И по-конкретно, с една hands-free слушалка общува с едно хакерче и един книжен плъх. Особено забавно е, когато те правят коментари за поредната й безразсъдна и рискована постъпка, а тя им отвръща да не приказват много, защото я разсейват и може да се пребие заради тях.

Имението на Лара крие много тайни

Самото имение е едно от нещата, които най-много ми харесаха в играта. Докато в други части на поредицата домът на Лара беше до голяма степен тренировъчен салон, в който заучаваме основните й движения, то в TR7 той представлява допълнително ниво, създадено за истинските почитатели на тази игра. В него има много тайници – и то съвсем не такива, които изискват рутинно претърсване. Просто мястото има разчупена структура и създава усещане за свобода. Имайте предвид, че докато не прочетете някои надписи, не се сдобиете с куката си или с нещо друго полезно, няма да можете да получите достъп до всяка тайна… Трябва и внимателно да мислите коя своя способност да използвате. Изобщо, това ниво е прекрасно и достатъчно сложно, та да могат и ветерани като мен да се порадват на по-оплетен level design.

Друго специфично нещо в TR7 са т.нар. интерактивни cut-сцени. Това са малки филмчета, в които Лара по ефектен начин прави неща, които принципно прави и по време на игра. Особеното в тези филмчета е това, че изходът им зависи от вас. Тази концепция всъщност е измислена преди около 20 години в играта Dragon’s Lair. Например, във филмчето Лара прескача с мотора си пропаст. На екрана светва иконка, която подсказва, че трябва да натиснете бутона за куката. Ако го натиснете навреме, Лара скача от мотора, и с куката си се захваща за подпорите на липсващия мост. Ако не натиснете бутона, то филмчето продължава с това как Лара остава на мотора и се разбива заедно с него.

За съжаление PC версията на TR7 има недостатък в това отношение. При конзолите бутоните за скок, кука, стрелба и т.н. лесно се разпознават, защото върху самите бутони има символи. Например при Playstation върху бутона за скок има триъгълниче. Триъгълничето дискретно се показва на екрана, подканяйки ви да го натиснете. Алтернативата при PC-то би била нещо от рода на: натисни Ctrl, или натисни E, или натисни Q, или натисни Shift, но сами виждате, че тук нещата изглеждат доста по-изкуствено. За да избегнат този проблем, port team-a е решил играта само да те кара да натискаш стрелки, т.е. по-време на cut-sцената с мотора вместо бутона за клякане, трябва да натиснете стрелка надолу (и самата стрелка надолу се показва на екрана като символ). За мен това е в пъти по-лошо решение, което нарушава спойката между управлението в игра и управлението в cut-сцена. При все това интерактивните филмчета са добро попадение.

Екипировката на Лара е закачена по тялото й и можете да я видите като просто огледате колана й. Там се намират и гранатите, което ме навежда на мисълта какво би трябвало да се случи, когато Лара падне по гръб. Едно от интересните неща в екипировката е бинокълът, който освен с обичайните си функции може да служи и като средство за подсказки. Докато гледате, можете по свое желание да активирате скенер, който да ви покаже всички интерактивни обекти в околния свят (нещо като командата what is в старите куестове на Lucasfilm Games). Ако пък задържите сканирането върху даден предмет, ви се показва какво следва да направите с него (предметът се класифицира в една от четирите категории: трошлив обект, обект, който може да се премества, механизъм, и eксплозив). Въпреки полезната информация, която може да ви насочи, загадките трябва да си ги решите вие. При все това, както вече казах, те не са по-сложни от тези в последните POP игри.

Действието в TR7 се развива не само в храмове и сред природата, има и урбанистични, индустриални нива, както и някои необичайни, странни локации – вярвам, че всички вкусове ще бъдат задоволени. Нивата са интересни и в тях има много добри идеи. Но

Историята

е повърхностна, куха и има един типично американски привкус. Тя по банален начин разказва за това как Лара е загубила своите близки, и за миналото й като цяло. Всичко това е лишено от дълбочина и не се вживях (макар че като цяло историята ви надъхва да играете по-нататък, за да видите какво ще стане).

Егоцентрична и подла, Аманда е враг, срещу който бях нахъсан да се боря

Всъщност вече изгубих бройката за това колко пъти е пренаписвана биографията на Лара. Освен това сюжетът следва двата кино-филма (т.е. хората в имението й са тези от филмите, не очаквайте да видите симпатичния прегърбен китаец, който ви носеше чай). Но честно казано това няма значение, тази игра я играя за интелектуалното удоволствие, а не заради историята.

И все пак, за сравнение, историята на най-първия TR е смайваща (макар това да се разбира едва в последното му ниво). И ако има нещо, за което да похваля историята на TR7, то е в една малка прилика с първия TR: основният враг на Лара е друга жена. При това става дума за изключително егоцентрична кучка, която и като външен вид, и като поведение ми напомня за съвсем реални жени, с които съм си имал работа. Как да не й се радвам!

Битки

Не обичам състезания и битки. Искам загадки, мамка му!

От Crystal Dynamics осъзнават, че битките не са нещо важно за геймплея на ТR, но са ги направили доста ефектни. Лара все още ползва двата си пистолета и прави салта, докато стреля. Владее различни ръкопашни хватки, като подсечка, еленски скок, придърпва
враговете, които са далеч, с лепкавата „кука“, дори владее леко забавяне на времето като принца и Мax Payne. Околният свят отчасти подлежи на разрушение и може да бъде използван в нейна полза по време на битка. Освен това има и преследвания с мотори, придружени с много стрелба, които разведряват след тежка задача.

За съжаление враговете са еднообразни и са там, просто защото трябва да ги има. Цяла армия от безлични клонинги, наета да стреля по вас. Освен това ИИ-то им е ужасно. Те не могат да ви преследват, защото не владеят вашите акробатични умения, а и защото просто никой не ги е научил да го правят. От системата за прицелване на Лара също съм недоволен.

Оценка

В играта има различни грешки, повечето от които вече споменах. Налице са както графични бъгове, така и други недомислици. Например има под-меню, в което може да гледате cut-сцените, но след като изгледате една cut-сцена, се връщате обратно в главното меню и трябва да си проправяте обратно път до списъка с филмчетата.

Въпреки това TR7 е качествена игра, която ще се хареса дори на хора, които са намирали предишните игри за трудни или неприятни. Като изключим някои грешки, TR7 притежава качеството на последните игри за принца на Персия, и дори издърпва летвата нагоре (заради включването на реалистична физика и редица други идеи, които отсъстват в поредицата за Принца). Играта ми хареса. Не се колебайте, в моята служба я играят дори хора, които не се интересуват (или не харесват) този тип игри.

Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer 05/2006

Within a Deep Forest

В далечното бъдеще ужасна война е разрушила света такъв, какъвто го познаваме. Доктор Клише иска да отърве хората от проблемите им и да ги спаси от страданието им. Той възнамерява да реши задачата, като изтрие условието, т.е. като прати назад във времето бомба, която да заличи живота от лицето на земята.

Историята по-нататък е представена шеговито и губи мрачните си краски. И така, досега доктор Клише е направил два опита да създаде Бомбата, която ще замрази целия свят и ще покрие всичко с лед. Първият опит бил пълен провал, и резултатът от него бил една жива, енергична бяла топка, която изхвърчала нанякъде, та се не видяла. Вторият опит обаче се оказал успешен. Светът е в смъртна опасност… (И е по-добре да го вземете насериозно… Към края на играта дори посещавате бъдещето и когато видите гората, в която сте прекарали толкова време, и всичките й обитатели оковани в ледена прегръдка… тогава в тази замразена пустош ще ви се “смръзне” усмивката…) Кой, мислите, може да предотврати фаталното събитие? По абсурдно стечение на обстоятелствата, това е именно живата топка, която вече споменахме, и чиято роля поемате.
И така, Within a Deep Forest е малко логическo приключение, чийто главен герой е топче. Играта всъщност комбинира в себе си геймплея на две други игри, в които главните герои са топчета – Frozen Fruit Frenzy и Ballance. Те са оставили в мен само добри спомени. Нека да спомена накратко за какво става въпрос в тях.

В триизмерната, използваща съвременен физичен модел Ballance вие можехте да променяте материала, от който сте изградени – хартия, дърво или скала. Ето така като объл камък тежахте много и мостовете се срутваха под тежестта ви, а като лека смачкана хартиена топка се реехте по въздушни течения. Освен успокояваща атмосфера Ballance излъчваше философско послание – само с поддържане на баланса между формите си можехте да решите проблемите, без да пропаднете в бездната. В двумерната, безплатна Frozen Fruit Frenzy загадките пък идваха от пъстротата на околния свят. В FFF променяхте своя цвят – ако сте червени, например, може да преодолявате червени препятствия и да умирате от червени опасности (но не и от зелени например).

Та, както вече казах, Within a Deep Forest обединява геймплея на тези две заглавия, но добавя и нещо от себе си. Действието се развива в един цялостен свят (гора), в която топчето първоначално попада. В гората има проходи към други абсурдни светове (извънземен, природен, абстрактно – компютърен, кристална пещера, лунна фабрика за извличане на кашкавал и какви ли не други безумия). За да стигнете до тези чудати и забавни светове обаче, трябва първо да се сдобиете с нови форми за своята топка (за тях ще ви разкажа след малко).
Освен усещането за цялостна, свързваща другите нива гора, друг специфичен белег, който мога да посоча в WADF е, че тя е населена със странни създания. Вашето „общуване” със съществата в игрите в обичайния случай се свежда до споделяне на взаимния интерес да си видите сметката. Е, в Within a Deep Forest нещата стоят по-различно. Обитателите на света или са неутрални (вършат си своята работа), или ви помагат с различни съвети и информация… или дори ви дават нови материали за топчестото ви тяло. Тази дружелюбна атмосфера създава едно специфично усещане в играта. За да бъда напълно точен, трябва да спомена, че макар и много рядко, все пак има и същества, които не ви мислят доброто. Но те се открояват като изключения (и тогава просто трябва, без насилие, да се пазите от тях). А дори и в тези случаи може да примамите някои от тях да свършат нещо във ваша полза (да натиснат, отворят нещо и т.н.)
Нека сега да кажа малко повече за специфичните форми на вашето топче. Стъкленото топче по специфичен начин реагира на светлина (как, установете сами), но неговият недостатък е в това, че се троши, когато се блъсне в нещо с малко по-висока скорост. Металната ви форма пък е тежка (а тежките и леките предмети реагират различно на ветровитите зони в играта). Изобщо, разполагате с непознати в света на Ballance материали (желе, гума и т.н.), макар че не всички материали са интересни. Някои от тях са просто „ъпгрейд” (карат топката да скача по-високо, макар че така тя по-опасно рикошира от стените).

Друго интересно нещо в играта са илюзорните, абстрактни нива, в които правилата напомнят за Frozen Fruits. Там не материалът, а цветът на вашето топче е от значение. Ето така в плетеница от разноцветни „подове” и „стени” трябва да определите кой е реалният и кой не… или пък без да виждате помещението, в което сте, наблюдавайки само огледален негов образ от другата страна, трябва да си проправите път.

Разнообразието, историята, хуморът, разчупеният и логичен дизайн на околния свят бавно, но сигурно ме спечелиха. Искрено ви препоръчвам WADF. Тя е безплатна, и може да си я свалите от сайта на създателя й – Nifflas. Но за да я минете, ви трябват упоритост (изразходих много викове и псувни, докато стигна до края), а също и немалко пространствено и логическо мислене. Ако търсите алтернатива, Ballance е по-балансиран, а Frozen Fruit Frenzy – по-вкусен, така че може да опитате и тях.

Ядрото на статията е публикувано в списание Computer 7/8 2006