The Lost Vikings 2

- За да се спасим, трябва да взривите корабния компютър.
- Това не е никакъв кораб… И какво е това „компютър“?
- Няма значение, просто го строшете.

Първата част на тази игра излезе през 1993-та. Тя представлява хумористично приключение, в което поемате ролята на трима викинги. Един хубав ден, след като се прибират от лов и носят храна за жените и децата си, тe биват отвлечени от грамаден зъл извънземен. Въпреки факта, че се озовават в огромен и опасен космически кораб, а след това пътуват из най-различни странни светове, разхвърляни из времето и пространството, тримата приятели оцеляват, помагайки си един на друг. И най-накрая се завръщат у дома… но не за дълго!

В The Lost Vikings 2 (1997) на викингите отново се налага да напуснат своето село и да се сблъскат с Томатор (главният извънземен злодей). Те биват заловени, но успяват да избягат, като пътьом дори си присвояват от един робот-убиец някои доста полезни джаджи.

Ерик е единственият герой, който може да диша под вода

Атлетичният Ерик, по замисъл най-подвижния герой, може да тича бързо като вятъра, а липсата на броня го прави единствения, който е способен да скача. Той се сдобива с реактивните обувки на робота и с тяхна помощ може да се оттласква от земята два пъти по-високо от преди. Когато пък се засили към някоя стена или таван, може да я строши със шлема си и здравата си викингска глава. Специален акваланг му помага да диша под вода и така Ерик се превръща и в единствения герой, който може да плува.

С разтегателната си ръка Балеог се захваща за халки и се люлее на тях

Боецът Балеог си открадва джедайски меч и разтягаща се био-механична ръка. С нея може да трепе враговете от разстояние. (Практически ръката замества лъка и стрелите от първата игра). По-важното е, че с помощта на ръката Балеог може и да взима недостъпни предмети, да достига отдалечени бутони… И да се захваща и люлее върху специални халки, прескачайки пропасти (викингите вече имат по-балансирани умения един спрямо друг и са по-подвижни).

Олаф използва щита си като парашут

Щитоносецът Олаф може да пази другите с щита си, и то не само от врагове. Щитът служи и като чадър, независимо от това какво пада върху него (огнени топки, камъни…). Когато Олаф държи щита над главата си, той може да бъде използван и като опора, върху която Ерик да стъпи и да подскочи по-високо. Със същия този щит може да се задържат тежки предмети, падащи врати… Най-накрая, с негова помощ Олаф може да пада бавно, като с парашут. (Във всички тези случаи щитът трябва да стои водоравно над героя).
Дебелият, лаком Олаф вече може и да… пърди. С това си „умение“ той руши паянтови подове, и освен това понякога го използва, за да насочва планиращия си полет с щита. По някаква неясна причина в TLV2 щитоносецът може и да се смалява и да прониква в миши дупки.

В играта викингите срещат и други герои. Двама от тях – върколакът Fang и зеленото драконче Scorch, се присъединяват към групата. Върколакът използва здравите си нокти и може да се катери по стени (за жалост не и по тавани), а дракончето прехвръква на кратки разстояния, пада бавно (планира) като Олаф, и с огнения си дъх поврежда отдалечени обекти.

Можете свободно да превключвате между героите, като в даден момент управлявате само един от тях, а другите стоят и чакат. Нивата представляват оплетени логически загадки, в които трябва да комбинирате уменията на викингите, за да продължите напред. Загадките са разнообразни, понякога са свързани с някакъв механичен или физичен принцип (примерно виждате люлка или везна, върху едната й страна натежава един викинг, за да може друг викинг да се издигне от другата й страна).

Разбира се, има места, до които само определен викинг има достъп и така пътищата на героите понякога се разделят. Освен това, въпреки факта, че като напреднете в играта, героите стават петима, в отделните нива играете само с трима герои (тези двама, които отсъстват, си имат оправдание и после разказват къде са били и какво са правили).

The Lost Vikings 2 e разработена от нова фирма и съвсем друг екип, но е запазила духа на оригинала (налице са дори дребни детайли като смешните коментари, с които викингите обсъждат помежду си некадърността на играча, ако той ги убива прекалено много. Например: „Хайде бе, докато го минем това ниво, те ще направят The Lost Vikings 3!“)

За съжаление TLV 2 има някои недостатъци, свързани с графиката и звука.
Графиката е двумерна, но е съставена от предварително рендерирани 3D обекти. Начинът, по който е реализирана, я прави прекалено статична, безжизнена. Атмосферата е по-мрачна (заради подбора на цветове), а това някак неприятно контрастира с анимационния и веселяшки дух на играта.
Звукът също има проблеми. Във футуристичните нива например звучи музика, която бих определил като “хумористичен метъл”, но макар че ме ме забавляваше и ме караше да се усмихвам, понякога стърженето на жици стържеше и по нервите ми.
Най-накрая, дори да имате пълната версия на играта (1 пълно CD), трудно ще я подкарате с музика и диалози на съвременна машина. (А ви уверявам, без музика и разговори нещата стават доста неприятни). Накратко, графиката и звукът са прекалено неприветливи, мрачни и остри за комедийния дух на играта (забележете, не казвам „лоши“ или „некачествени“, ако не броим това, което споменах за 3D-то) .

Ето така TLV2 не придоби известността на предшественика си. Донякъде това се дължеше и на рекламната й кампания – в САЩ играта беше издадена под заглавието Norse by Norse West и беше рекламирана като “стратегия с викинги”… Защото „action-adventure“ е срамна категория. Чудя се колко стратези са си купили играта и колко любители на action-adventure-a са я подминали…

Полезни Линкове:

The Lost Vikings и Blackthorne са създадени от Роналд Милард – художник и дизайнер в Blizzard. По-късно той напуска Blizzard, а те пък от своя страна се ориентират към реалновремеви стратегии и други комерсиално печеливши жанрове. Реших да ви дам линк към неговите игри, защото те отдавна имат статут на abandonware.
Оттук може да си свалите The Lost Vikings 1.
Можете да я играете чрез Dosbox. Инсталирате Dosbox и после просто завлачвате иконката на Vikings 1 върху иконката на Dosbox – и играта тръгва точно като в доброто старо време.

A ето оттук може да си свалите демо на Project Eden – единствената игра, за която с чисто сърце мога да кажа, че е пренесла геймплея на викингите в 3D, макар и по тромав начин.
В Eden героите са четирима: огромният киборг Амбър (който всъщност е жестоко обезобразено момиче, предпочело да изостави сексуалността си и да живее в механично тяло, което издържа на киселина, газ, огън и радиация), младата хакерка с азиатски черти Миноко, която, дори и ако я затворят в килия, може да вижда през „очите“ на сградата, в която се намира и да управлява врати и машини, стига наблизо да има компютърна конзола, и двама скучни мъже – избухливият техник Андре и шефът им Картър.
Геймплеят е подобен на викингите (макар и не толкова динамичен), но историята е доста различна – сериозна, мрачна фантастика с интересен замисъл (както се разбира накрая). Дизайнерът и дизайнерката на нивата са хората, от чиято работа съм се учил най-много – създателите на нивата в Tomb Raider 1 & 2, Neal Boyd & Heather Gibson.
Играта няма да се хареса на всеки, но демото може и да не го играете: ако не правите нищо, играта се играе сама и сама показва геймплея. Някой ден ще напиша статия за нея тук.

Galleon (Xbox Review)

Много са нещата, които ме впечатлиха в Galleon… В тази игра намерих оригиналност и разнообразие, пред което бледнеят дори любимите ми Prince Of Persia: Sands Of Time и ICO. Но нека се опитам да въведа ред в мислите си и да разкажа всичко от самото начало.

ИСТОРИЯТА

започва с това как главният герой – капитан Рама Сабриер, чете писмо на борда на своя кораб. Той е поканен от лечителя Арелиано да разгадае откъде е дошъл един мистериозен галеон. Галеонът (както се оказва впоследствие) е пренасял билка с необикновени магически свойства. Тя може да спаси живота на много хора и Арелиано, бидейки лечител, проявява съвсем разбираем интерес към нея. Междувременно Рама се запознава с дъщерята на достолепния старец – Faith (Вяра), както и със съмнителния му слуга – Jabez.

За съжаление нещата напълно се объркват, но за да не ви разваля удоволствието, ще ви оставя сами да разберете как и защо започвате пътешествието си. Историята е интригуваща и е умело вплетена в самата игра, така че нито за момент не губите усещането, че играте. Това всъщност е първото нещо, което ме впечатли. А второто нещо, което много ми хареса, са

АКРОБАТИКИТЕ

След като видях „Принца на Персия” се съмнявах, че могат да се измислят нови, по-оригинални движения за хуманоиден герой. Но Galleon ме опроверга. Рама се движи по начин, който донякъде напомня за Принца, но едновременно с това акробатиките му са уникални и са характерни само и единствено за тази игра. Например може да забавяте падането си и да удължавате скоковете си чрез хлъзгане по стените. Можете да се катерите по грапави повърхности (като ако го правите бързо, почти „тичате” по тях, като само от време на време се придържате с ръце, колкото да се създаде впечатление, че все пак се държите). С грубото нарушаване на законите на гравитацията Рама все пак напомня за нашия персийски приятел, но моля да обърнете внимание върху това, че Принцът не владее нито едно от всички изброени дотук действия.

Освен това Рама може да виси и да се придвижва по тавани, да се спуска по закачени на въжета куки, да плува както на повърхността на водата, така и да се гмурка вътре в нея. В зависимост от това колко бързо се движите, има поне няколко различни и уникални стила на плуване. Това не може да се разкаже, просто трябва да се види.

Тук бих отворил още една малка скоба – не мога да си представя как Galleon може да се играе без геймпад, защото от това колко силно натискате пръчицата зависи това колко бързо ще се движи Рама (има много степени на плавно преминаване от ходене към подтичване, от джогинг към спринт и т.н.) Заедно с акробатиките на героя ме смая и

АНИМАЦИЯТА

За да опиша защо анимацията е толкова готина, ще ви разкажа един случаен инцидент, който ми се случи в играта в самото начало.

Вяра (моята спътничка) скочи от едно малко стълбище, а аз напълно случайно се озовах точно там, където тя трябваше да се приземи. В друга игра момичето просто би паднало на главата ми, отблъсквайки ме грозно встрани, но в тази игра се случи друго – героят я пое в двете си ръце! Личи си, че Galleon е правена от аниматор!
Когато Рама се бие, той може да хвърля враговете си. При други игри в подобни случаи се използва физиката на парцалена кукла, докато тук всичко това е анимирано на ръка. Това всъщност си има добри страни – докато ragdoll физиката прави телата да изглеждат безжизнени, ръчната анимация прави точно обратното. Например, когато бутнете някого от високо във водата, той се хързулва по стената на близката скала, съпротивлявайки се на падането и изобщо оставяйки усещането за живот. Разбира се, имайте предвид, че сложни симулационни модели като EUPHORIA не са били дори постижима мечта по времето, по което е разработван Galleon.

И за да обобщя – Galleon е игра, в която анимацията е подчинена на идеята за СЪПРИКОСНОВЕНИЕ с околния свят. Имам предвид контактът на героя със средата. Например можете да прескочите ограда независимо от това под какъв ъгъл тичате към нея (нещо, с което Принцът отново не може да се похвали).

За съжаление, анимацията не е напълно перфектна и макар че има много силни страни, непроявявани досега в други игри, в нея има и някои по-опростени движения, (целта е била играчът да се движи по-бързо, ако го иска и това е било постигнато с цената на част от реализма).

ПРИЯТЕЛИ И ВРАГОВЕ

Враговете ви са най-различни – разбойници, пирати, робовладелци… В последната четвърт на играта дори сключвате облог с боговете (или по-точно с хора, които са нещо доста близко до богове), за да спасите приятелите си.

Понякога в Galleon се биете срещу гигантски същества и трябва да се катерите по тези огромни чудовища, за да стигнете до уязвимата им глава. Хората обаче са много по-интересни! Едно от забавните неща при битките с хора е, че те използват ръчките, активиращи капани, отварят и затварят вратите и използват предметите от околния свят по същия начин като вас. В произволна обстановка те се ориентират с кой обект могат да ви пречат и това наистина им придава живот. Освен това се катерят по стени и тавани и ви преследват навсякъде.

Не по-малко впечатляващи са вашите приятели – изненадах се, когато видях, че те дори плуват заедно с мен (като тези от тях, които имат нужда, не забравят да си поемат въздух).

Освен Вяра – дъщерята на Арелиано, ваша спътница по-късно става и китайката Михоко. За съжаление нямам място, за да разкажа повече за характера и историята на вашите две спътнички. Ще спомена само някои от уменията им.

Вяра може да лекува всеки от вас (включително себе си) и да преодолява магически прегради. Михоко пък е отличен боец, а когато плувате дълбоко под водата, дори ви доставя въздух (подробностите ще оставя на въображението ви). Героите могат и да си помагат взаимно при катеренето до непристъпно високи платформи (подават си ръце, издърпват се и т.н.)

Впрочем току-що си спомних, че понякога имате и други спътници – вашите моряци и една много, много специална маймунка, но те имат епизодична роля и не са толкова важни, затова да се върнем обратно на жените. Компанията на две дами си има комфортните страни, но на финала ще трябва да направите един много труден избор. И не, изборът не е в това коя от тях да ви бъде гадже. Много по-неприятен е. Но ще си мълча – много неща от историята и геймплея ви спестявам, за да не развалям изненадите, които по-горните нива разкриват пред вас.

ОРИГИНАЛНОСТ

И това – да не ви разваля изненадата – всъщност е големият ми проблем при писането на тази статия. След втората половина на играта вече правите толкова необичайни и интересни неща в нивата, че едвам се сдържам да не ви разкажа за тях. Проблемът е, че те са измислени с идеята да бъдат уникална игрова изненада… Ето така се получава, че не мога да ви разкрия някои от нещата, които най-много са ме впечатлили.

ЗАГАДКИТЕ

в Galleon са различни – малка част от тях напомнят за куестовете (използване на обекти и говорене с хора). Други са пространствено-акробатични или изискват сътрудничество между героите. Но разнообразието от ситуации (особено в по-горните нива) е толкова голямо, че не мога да ги побера в някакъв шаблон.

Самите нива са разчупени в пространството и са взаимно свързани в по-голяма структура, която трябва да разгледате и разберете – нещо, което винаги ми е допадало. Galleon създава и добро илюзорно усещане за истински свят около вас (например сградите с нивата са разположени на различни острови).

Хареса ми и трудността – отдавна не бях играл игра, която да предизвиква интелекта и желанието ми да изследвам и да откривам. Едновременно с това Galleon е достатъчно лесна и интуитивна и за нови, неопитни играчи. Ако съвсем закъсате, ще намерите в дневника на героя подсказки, написани от самия него, така че ако имате нужда може да ги погледнете. Първоначално те са подмолни, а накрая ви казват едва ли не стъпка по стъпка какво да направите. Така, вярвам, всички ще са доволни.

БИТКИТЕ

Битките се състоят главно от ръкопашен бой и дуели. Може да зашеметявате временно противниците си, да ги хвърляте в различни посоки (приятелите ви също го могат). Управлението е логически съгласувано – например същият бутон, с който се задържате и захващате за стените, се използва и за сграбчване на врагове. За съжаление въпреки това „съвпадане” на бутоните управлението не е напълно интуитивно и е възможно да забравите как се изпълнява някой трик.

INTERFACE

На екрана имаше твърде много индикатори за моя вкус, но за щастие можете да ги изключвате. Всъщност, повечето от тях са полезни, този, който лично на мен ми се видя ненужен, показваше къде е земята, къде е посоката „надолу“ по време на катерене. Тъй като не се чувствах дезориентиран, просто го махнах.

ТЪЖНАТА ИСТОРИЯ НА GALLEON

Galleon има голям размах и оригиналност, но дългата й разработка (6 години!) е изиграла лоша шега. Много от идеите вече са реализирани другаде – скоро преди или скоро след излизането на играта. Например катерене по гигантски същества има в Shadow of the Colossus и новия Принц. Освен това графиката е комиксова и добре анимирана, но енджинът е морално остарял. А и нищо с толкова дълъг период на разработка не би могло да си избие парите. Ето така този шедьовър остава скрит и потъва в забвение.

И така, каква точно е тъжната история на разработката на тази игра? Описвам я накратко за тези, които се интересуват:

Когато през 1996 Tomb Raider излиза на пазара, Тоби Гард (аниматор и дизайнер) и Paul Douglas (програмист) напускат Core Design. Създателят на Лара Крофт не е заинтересован от парите, и не би искал да работи върху втора, трета, или десета част на TR. Освен това Лара се изплъзва от контрола му. Тоби винаги преувеличава чертите на героите си – характерен похват, използван в комиксите, но не би искал върху сексуалността на Лара да се опира цялата рекламна стратегия на играта.

Гард посвещава повече от шест години на своя независим проект – Galleon (2004), докато Eidos трупат милиони, експлоатирайки концепцията на първия TR. След финансовия провал на Galleon и неговото студио Confounding Factor, нашият човек се примири с действителността и се присъедини към екипа, който ни даде Tomb Raider: Legend. Можем да спорим дали тя е по-добра от Galleon или не, но едно е сигурно – за разлика от Galleon, TR:L е комерсиално успешна и разпознаваема от масите.

ОБОБЩЕНИЕ

Galleon е action-adventure, което ме впечатли с оригиналността и разнообразието си. В нея има хубави акробатични номера, оригинални загадки, изследване на разчупена обстановка, отличен дизайн на нивата, интересна система за анимация на героите, две спътнички, заедно с които преодолявате препятствията и опасностите, и (понякога) гигантски същества, по които можете да се катерите. В някои нива има и направо смайващи взаимодействия, за които нямам право да говоря, защото иначе ще ви разваля изненадата.

Ако харесвате игри с логическо сътрудничество между приятели (като Another World, ICO, Prince of Persia: SOT, Beyond Good and Evil, The Lost Vikings, Oddworld) и с загадки, в които изследвате пространството и околния свят (като Project Eden [download], Tomb Raider), Galleon е игра тъкмо за вас!

Тази статия е написана от Веселин Жилов (Estranged). Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer, брой 4/2006

Превод на английски е публикуван в MobyGames (надявам се, че не съм сглупил с това) , както и в новия блог, в който възнамерявам да публикувам преводни статии от този – Action-Adventure in English.

Cave Story (Doukutsu Monogatari)

Cave Story е двумерна платформена игра. Тя комбинира в себе си елементи от жанровете action-adventure & RPG. Играта е безплатна, но предлага качество и дълбочина, които ме изненадаха, впечатлиха и увлякоха.

Историята

е доста добре развита и вплетена в играта. Тя има три много различни един от друг финала, които зависят от това какво правите в нивата, немалко диалог, симпатични герои, добра интрига, нестандартен свят и мъчителни в морално отношение ситуации, пред които героят се изправя. Драматичните, неразрешими проблеми в Cave Story са едно от нещата, които ме плениха най-много.

Всичко започва доста безобидно – поемате ролята на дребно, сполетяно от амнезия човече, с което търчите наоколо и помагате на подобните на зайци хуманоидни създания (наричат се Mimigas). Междувременно се опитвате да намерите изхода от гигантска пещера, намираща се в летящ остров, в който се развива и действието на Cave Story. Но ще спра дотук с преразказа, трябва да видите всичко сами.

Екшън

В Cave Story има ужасно много битки. Съществата срещу които се изправяте, типично по японски, са странни и сладурски нарисувани. Освен това са оригинални – примерно могат да действат в комбина, оформяйки по-голямо същество или да се подкрепят взаимно по някакъв начин. Оръжията ви са интересни и имат нестандартни ъпгрейди (RPG елемента, за който говоря). Може дори да откриете трикове, с които да ги използвате не по предназначение, например да летите чрез отката им.

Разглеждане и разследване

Имате не просто серия от нива, а свят с неговите обитатели, който разглеждате и изследвате сравнително свободно. Може да ходите на най-различни места и да откривате връзките между тях, да се връщате, за да направите нещо, което преди не сте могли и т.н. Има и немалко тайници.

Доброжелателно настроените герои ви дават различни мисии и задачи, които приятно разнообразяват геймплея. Локациите, също както и противниците, са нестандартни и притежават лека японска ирационалност. Накратко, играта има хубави и разчупени нива, както и добри куестове и взаимодействия, макар да е екшън ориентирана.

Алтернативата

Отново ще подчертая, че Cave Story има добре скрит алтернативен финал, който предлага на играча цяло допълнително ниво. В това допълнително ниво разкривате още един драматичен пласт от историята, който осветява в нова светлина всичко, което знаете досега. Също така мъките ви в това ниво (и в играта като цяло) ви даряват с най-добрия завършек, защото в него оцеляват някои от вашите приятели. Освен това и моралният компромис, който последното препятствие поставя пред вас, е по-лек (ще разберете за какво става въпрос, когато стигнете до финала).

Въпреки това се радвам, че не стигнах до този финал при първото изиграване – може да бъдете психически готови за него само ако сте минали играта веднъж. (Ако вече сте минали играта и имате въпроси за алтернативния финал, не се колебайте да ми пишете.)
Момичето

Героят по едно време разкрива, че е робот. Това, че играете като робот, никак не е попречило на автора на играта да създаде една роботка, която да създаде сексуално напрежение и да бъде роботското гадже, за което винаги сте си мечтали. Изобщо според японците роботите не са безполови същества. Но да се върна на темата – като се срещате за първи път, тя вместо да ви посрещне с хляб и сол, решава, че сте от лошите, и ви напада, и трябва да се биете с нея. Добро начало на връзката ви, а? Нещо повече, най-вероятно преди амнезията ви и двамата сте били безмилостни екстерминатори на Mimigas, т.е. на съществата, които сега се опитвате да закриляте.

Както и да е, в по-горните нива Тя ви прави компания – скача, бие се и върши всичко, което можете и вие. Тук идва момента да се запитаме – какво повече ни дава Half-Life 2: Episode 1?

Надявам се да ми простите този малък spoiler. Той е само пример за една от многото изненади и обрати, които геймплеят на Cave Story ще ви поднесе.
Финална оценка

За пореден път безплатна игра успява да надмине платените заглавия. Впрочем дори английският превод на Doukutsu Monogatari (“Cave Story”) е правен от фенове на играта. Но качеството на историята, геймплея, дизайнът на нивата и детайлната графика е поразително и говори за волята и професионализма на авторa.

А кой е авторът? Графиката, музиката, историята, програмирането и дизайнът на Cave Story са дело на един-единствен човек – японецът с прякор PIXEL. С това той успява да заеме място до моя любимец Eric Chahi като един от най-разностранно надарените създатели на игри.

Финална оценка: 8/10

Download
Можете да свалите играта по няколко начина. Първо, има версия от 40 MB, от които 38 са прахосани в конвертирана в mp3 midi музика (за слушане, не като част от играта, което допълва безсмислицата). Но единствено тази версия от 40 Мбайта има нормална инсталация, а и други външни за играта бонуси (картинки, постери и т.н.), така че може да заложите на нея. Иначе самата игра (без нищо орязано) се събира в около мегабайт, като може да намерите английска версия; или японска, която се поправя чрез английски patch. Най-добре вземете английската версия. А тук можете да намерите полезни съвети.
ENJOY!

Ядрото на статията е публикувано в списание Computer 1/2007

Another World: Collector’s Edition

Another World (известен още като Out of this World) се появява през 1991-ва. Този шедьовър е проектиран, програмиран, анимиран и нарисуван от един-единствен човек – французинът Eric Chahi, чиито многостранни умения и интереси ми напомнят за Леонардо да Винчи.

Главният герой в AW е учен, който при провален експеримент за ускорение на частици се озовава в друг свят. След борба с враждебната природа бива хванат от местните и хвърлен в затвора. Оказва се, че е попаднал на планета, която е окована от някакъв диктаторски режим (който не знам защо ми навява асоциации с исляма – дали заради архитектурата, харемите или нещо друго). Нашият човек успява да се освободи от висящата клетка и да избяга заедно с един чуждоземен съкилийник.
И така, сценарият ви дарява с управляван от компютъра приятел, с който взаимно си помагате по време на цялата игра (идея, която по-късно се използва в игри като ICO, Prince of Persia: Sands of Time, Beyond Good and Evil и Galleon). До самия край вие зависите един от друг и всеки от вас осигурява свободата и живота на другия.

Трябва да спася заловения си приятел. Аз съм в задния слой на картинката.

Какво ще се случи, ако освободя зверовете от клетките им?

Освен това AW е страшно интерактивна (например пресушавате едно място, за да напълните с вода друго, така че, плувайки, да го прекосите – по-късно виждаме такъв тип пространствени загадки в игри като Tomb Raider).
Всяка ситуация в AW е уникална. Съществата и враговете също имат интересно (макар и скриптирано) поведение. Някои пазачи могат просто да бъдат заплашени с оръжие; също така можете чрез хитра измама да накарате враговете да свършат нещо във ваша полза! В други случаи може да използвате “хранителната верига” на зверовете в играта, за да не станете вие тяхна плячка. Светът около вас е убедителен, а не просто част от някакво ниво.

Аз хубаво си скачам по сталактитите, но какво ще правя с месоядното растение, което виси от тавана?

AW няма tutorial, затова ще си позволя да ви кажа малко повече за управлението. Ако задържите спусъка на вашия лазерен пистолет, той ще създаде около вас защитно поле; ако го задържите още повече, ще произведе мощен лъч, който разрушава защитни полета. Този деструктивен лъч разрушава и големи части от декора – което може да ви помогне (представете си – ако съборите скала, или откъртите сталагмит, каква мощна промяна върху нивото може да бъде това).

Спокойно, нищо страшно не се случва. Просто си презареждам оръжието в тази стая.

Новото издание (2006)
AW e една от първите игри с векторна графика (графика, използваща геометрични фигури, които могат и да създадат и илюзия за триизмерност). Нещо като flash игрите днес, но създадено от нулата преди 16 години. Именно тази иновативна за времето си технология е дала възможност да бъдат реализирани подобните на филм анимации и уникалната интерактивност на играта. И да ги събере в един мегабайт.
Също така благодарение на векторната графика не е проблем играта без прерисуване да бъде преиздадена в най-различни разделителни способности – оригиналната AW вървеше на 320 * 240, докато в настройките на тази “осъвременена версия” може да зададете дори 1024 * 1678!
Във висока резолюция играта изглежда много по-добре, макар че някои дребни не-векторни детайли (например настръхващата от статично електричество коса на героя, реализирана чрез пиксели) не съвпадат съвсем с гладкостта на всичко останало.
Има възможност да пуснете и нови, по-детайлни декори, но на мен тя не ми се нрави. Още помня как игри като Maniac Mansion, Imogen и Digger се сдобиха с “VGA” версия. Тези версии изглеждаха много по-грозно от оригиналните (за по-лоши монитори) версии, защото в тях имаше по-малко професионализъм и усет към детайла. И защото изобщо не съвпадаха със стила на оригинала (чрез малко пиксели да се пресъздаде материалността на нещо).
В конкретния случай с Another World, новите фонове също не се връзват със стила на играта (те са реализирани чрез растерна, а не чрез векторна графика), и именно заради това си карах със старите – макар и по-бедни на цветове, според мен са по-стилни.
В геймплея са оправени някои бъгове, някои изнервящо трудни ситуации са малко по-лесни, и местата, на които се появявате след смърт, са разположени по-нагъсто. Промените са към по-добро и не изменят цялостната трудност на играта. Загадките и нивата са си същите – ще има да им се чудите, ако ги виждате за първи път.
В заключение, новото издание на AW ме зарадва и искрено ви го препоръчвам.

Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer 10/2006

Beyond Good and Evil

Репортерка разкрива геноцид
Alpha Sections отричат

„Сигурна в уюта на черупката си, безценната перла е роб на течението“
- the password of the Iris Network

Историята
Главната героиня на BGE е най-впечатляващият женски персонаж, който се е появявал в екшън-приключение. Само я погледнете! Вижте прическата, очите, тялото. Jade съчетава по изумителен начин крехката фигура на жена с жилавата суровост на войн. Изразителните й очи говорят за това, че познава болката, че знае какво иска (рядко срещано качество при жените) и че няма да се спре пред нищо, докато не го постигне. В погледа й се чете едновременно състрадателност и решителност. А присвитите й клепачи крият опасно любопитство, което внимателно разглежда и търси най-важното… Нито една 3D героиня досега не е притежавала такива изразителни черти, залагам десетки години опит в игрите зад това твърдение…

Jade живее на фантастична планета, наречена Hyllis, където съжителстват няколко хуманоидни раси. Тя се грижи за островния фар заедно с чичо си, а в останалото време работи като репортер и фотограф. Героинята има нещастието да заживее в “интересни” времена – нейната планета е нападната от странни извънземни. Тя приютява в дома си сирачета от войната, грижи се за тях и поема мисии, с които да свързва двата края (все пак абсурдно, но напълно възможно е да ти изключат енергийния щит по време на нападение, защото не си си платил тока…)

По-късно в играта с репортерката се свързва група бунтовници. Те я молят да им помогне да открият истината за това, което всъщност се случва. Членовете на съпротивата са убедени, че правителството лъже хората. Според тях Alpha Section (военни, които предпазват населението от заплахата) всъщност изпращат товари с хора в неизвестна посока. Бутовниците се опитват да докажат, че управниците всъщност са се съюзили с врага и му продават роби/души/храна. The Iris Network (така се наричат “добрите”) разпостраняват сред хората вестник-писмо, в който публикуват забранена информация, различна от официалната и показват връзката между извънземната заплаха и “защитниците” на Хилис.

Макар че започва да работи за тях, в началото Jade е настроена скептично към подобни “теории на конспирацията”. След като започва своето разследване обаче, тя затъва много по-дълбоко, отколкото можете да предположите. Аз много се вживях и се привързах към героите (детска игра, в която трябва да спрете подобие на Холокост почти не се среща, ако не броим Oddworld).

Какво е скрито в тези контейнери, които механичната ръка пуска в огъня? Невежеството е блаженство…

Водачът на съпротивата прилича на Морфей от „Матрицата“… и не само на външен вид.

Играта
Джейд търси истината. Но може ли да я понесе? За щастие, тя не е сама в своята борба. В играта ви помагат второстепенни герои.. Те реагират адекватно на действията ви, могат да ви дават подсказки за това как да разрешите някой проблем, освен това с уменията си ви помагат да се справите с определени препятствия. В някои случаи пък вие трябва да търсите начин да осигурите достъп на вашия спътник до помещение, в което Jade вече е влязла. Най-доброто сравнение за ролята на спътника ви е Farah от великолепната Prince Of Persia: Sands of Time (която впрочем пак е правена от Ubisoft и е започната със същия енджин).

Приятелите на Джейд са: нейния чичо – хуманоидно прасе на име Пей’дж (той я е осиновил, когато е била малка), човекът Double H – бивш войник от армията на Хилис, и Секундо – виртуален асистент, който живее в раницата ви. Пояснение на последното: Джейд си има дигитална раница – всеки предмет, който вземете, се превръща в цифри, а когато се наложи да го използвате, се материализира обратно.

Вашите спътници отлично се ориентират в околния свят и дори ефективно избягват опасности като тези електрически кабели

Можете да споделяте храна и да давате енергийни клетки здраве на своите приятели

Понякога вие трябва да им помогнете…

А друг път те помагат на вас

Накратко, заедно сте по-силни

Играта смайва с разнообразието си; тя смесва в себе си много жанрове. Вие тичате, скачате, катерите се. Промъквате се, криете се, разсейвате и отвличате враговете си, подмамвате ги в капани, мамите ги да работят във ваша полза. Решавате интерактивни загадки, изследвате взаимосвързани помещения. Биете се, комбинирайки бойните си умения с тези на приятелите си. Управлявате превозни средства (кораб на въздушна възглавница, космически кораб). Всичко това, съчетано с факта, че реално се разхождате из света на Хилис и си говорите с хората в града, кара играта да прилича на уникалната Little Big Adventure (не е само съвпадение, че родината и на двете игри е Франция).

Тези същества заковават за земята вас и вашите приятели, и трябва да ги махате един от друг

Катерейки се между подпорите, Jade задейства моста, а Pey’j я чака долу
Криеница

На фокус
Вече споменах, че героинята се занимава с фотография. Ако дигиталният фотоапарат на Jade съществуваше в действителност, в списание Computer вече щеше да има хвалебствена статия за изумителните му качества. В много от мисиите се налага да го използвате (например за да докажете, че на дадено място се извършва трафик на хора, трябва да представите снимка като доказателство). Тук ще се сблъскате и с неволите на папарака. Снимките рядко излизат точно така, както сте ги замислили. Те или не са на фокус, или това, което ви трябва излиза вън от очертанията на рамката – играта има няколко критерия, по които преценява дали сте се справили добре (макар че преценката не винаги е вярна).

Усещането от фотографията е по-вълнуващо, отколкото изглежда на хартия. Стоите като на тръни, нервните ви пръсти си играят с zoom-a на обектива, оглеждате се тревожно… Дали наблизо няма да мине някой, който да ви хване? Дали ще успеете да се измъкнете заедно със снимките? (Тук вече малко се поувлякох, стремейки се към повече драматизъм. Всъщност снимките веднага пристигат при своя поръчител – в играта има нещо подобно на безжичен Интернет.)

Освен снимки, обвързани с мисията можете да запечатвате образите на различни представители на фауната, за което заинтересована организация ще ви плаща пари. Ето така фотографията добавя още един нов начин да взаимодействате с живия свят около себе си. Например когато денят се смени от нощ, излизат създанията, които живеят само на тъмно (като, да кажем, светулките). Това е първата игра, в която, докато се бия с чудовище, се раздирам от дилемата: “Дали да не поема риска да го снимам? От тая снимка ще спечеля цяло състояние…”

На път
Да спомена ли няколко думи и за корабчето ви? С него пътувате от остров на остров, участвате в състезания… Можете и да го ъпгрейдвате. Така вашият hovercraft ще започне да стреля по-добре, ще се научи да “скача”, а по-нататък ще го закачите и към въздушен кораб. По този начин ще имате възможност да отидете на места, до които не сте имали достъп преди.

Няма ли поне през нощта да спрат с пропагандата?

Летящият кораб (с който дори отивате до Луната) създава едно изумително усещане за МАЩАБ в играта. Например има едно и също място, на което трябва да свършите нещо с летящия кораб, после с водния кораб, закачен за него, и накрая с малкото телце на самата Jade – и усещането от това място е коренно различно (не бих искал да преразказвам по-подробно, за да не ви разваля удоволствието).

BGE не ви води за носа – имате възможност да се отклонявате от основната си мисия и да вършите странични неща, както и да играете на малки “игри в играта”. Има и много скрити местности. Въпреки това има какво да ви насочва към вашите основни задачи. Т.е. има усещане за свобода, но преди всичко това е игра със предварителен сценарий.

В изграждането на света е положено старание и внимание към дребните неща. Хората вървят по улиците, куриери разнасят поръчки… Интересното е, че когато вашите разкрития станат известни на гражданите, все повече от тях започват да мислят като вас и ще забележите групички от протестиращи и хора, които обсъждат ситуацията. А в нелегалния вестник са публикувани именно снимките, които вие лично сте снимали. Точно тези малки детайли правят света жив. Както вече казах, дори денят се сменя от нощ (макар че това няма съществено значение). Накратко, прекрасно е да се разхождаш в Hyllis.

The Akuda Bar

Сергийка в градчето
Много локации, като тази зала с конвейери, не са задължителни за минаване или направо са скрити.

Стил
Визията на BG&E е силно свързана с геймплея. Прост пример: Jade мига не само по време на “филмчетата”, но и по време на игра! Израженията на лицето й са доста адекватни – облекчение, когато победи, мрачна решителност, когато се крие, залепена до някоя стена, безпокойство или тъга, когато се случва нещо гадно. На пръстите на едната ми ръка се броят заглавията, в които на лицето на героя е отделено толкова внимание в реалния геймплей. За движенията на тялото важи същото – например ако я накарате да се затича в една посока, и след това я обърнете в напълно противоположна, ще усетите инерцията.

Обърнете внимание как фонът отзад не е на фокус.
Това е една от първите игри с depth of field.

Другото постижение на BGE е в умело използваните кинематографични похвати. Действията в предварителните анимации и в играта естествено преливат едно в друго. По време на едно преследване върху покривите направих грешката да вдигна ръце от клавиатурата, защото си помислих, че гледам филмче! И обратното – по време на cut-сцена все още удрях по буквичката W, вьобразявайки си, че играя. Част от причината за моето заблуждение бяха стилните, кинематографични ъгли на камерата по време на игра (тя понякога се движи сама, а понякога може да се върти с мишката).

Jade скърби

Тази картинка я слагам само за да покажа, че има немалко пъстри природни локации в играта, но не съм ги заснемал, защото индустриалните нива ми харесват повече.

Визията и жанрът на BG&E не ме учудват, след като знам, че автор на играта е създателят на Rayman – Michel Ancel. Rayman 2 беше една пъстра, весела игра, която ме караше да се усмихвам дори когато гледах мрачните виолетово-сини затвори на “лошите”, а когато подскачах сред зелените полянки, направо се скъсвах от радост. BG&E отново има комиксово излъчване и макар че злите герои и техните сгради изглеждат малко зловещо, към тях е подходено с типичния за Ансел хумор. Същото важи и за градовете. За разлика от други фантастични игри, тук усещате, че сте си у дома. Сградите и превозните средства (дирижабли, въздушни коли) тук са топли, уютни неща, а не купчина студен, мъртъв метал. Градът не е отрицание на природата – в него ще видите дори вятърни мелници.

Въпреки че играта е издържана в комиксов стил всичко е много изпипано – лицето на Джейд е доста детайлно, водните повърхности и отраженията са с качеството на предварително създадено филмче. Графиката сякаш е извадена от нечии цветни мечти, музиката (особено хоровата) силно удря емоциите ви в драматичните моменти.

Респект!
Ако трябва да обобщя, Beyond Good and Evil е олицетворение на всичко, което ценя в игрите:
· Жив, дишащ свят
· Вълнуваща история
· Човечност, грижа за приятелите и невинните
· Интересни взаимодействия и загадки
· Разчупен в пространството и взаимосвързан дизайн на нивата
· Интересно замислени реакции от страна на приятелите и съществата в играта
· Оригиналност, разнообразие, изпипани дребни детайли
Да не пропускаме факта, че късо подстриганата, еманципирана Jade e моят идеал за жена…

Освен това BG&E може спокойно да бъде изиграна от хора, които за първи път хващат игра в ръцете си. И това не е постигнато чрез опростяване или обидно праволинейни нива. Напротив – нивата са комплексни, но играта винаги насочва вниманието ви към това, което трябва да свършите и затова всичко е лесно и интуитивно. Въпреки сериозните теми, с които се занимава, BG&E е идеална и за деца, защото представя нещата по начин, подходящ за всички възрасти.

Ако искате да се докоснете до този шедьовър, ето препратка, от която можете да си купите оригинално копие на Beyond Good and Evil. Лесно е, плаща се на куриера, който ви го донася. Аз си я купих оттам без колебание, играта го заслужава.
P.S. Уви, KoralSoft вече не продават играта. Явно са видели, че продаването на оригинални игри в БГ е недоходоносно занимание…

Ядрото на тази статия е публикувано в списание Computer 3/2004
Картинките са взети от базата данни на Mobygames, но аз съм ги качвал там и лично аз съм ги снимал.

ICO ("прокълнат")

Проклятието да си различен

Ико не е като другите деца. Скелетът му е особен: от главата му растат рога, точно като тези, които мъжете от селото му слагат на шлемовете си. Всички беди, които са сполетели родното му място – липса на храна, болести и т.н., се приписват на хлапето.
Традицията повелява Ико да бъде принесен в жертва на злите сили от тайнствената крепост, когато навърши 12 години. Това е участта, която е постигала всяко дете, което се е раждало с тази очевадна деформация. И така, когато навършва нужната възраст, момчето се оказва затворено в един от многото жертвени саркофази в замъка. „Не ни мрази. Това е за доброто на селото.” – са последните думи, които чува.

Някой като мен
Странно земетресение освобождава Ико от мястото, в което е затворен, и играта започва. Забелязах, че като натисна един от бутоните, хлапето започва да вика. Чудех се какъв е смисълът на този вик. Тъй като се намирате в нещо като гробница, в която самотният звук отеква и се блъска в стените, останах с впечатлението, че с този вик Ико търси нещо живо, нещо, което също като него споделя неговата участ.
Малко по-късно с Ико открихме висяща клетка, в която беше затворено плачещо момиче. (Впрочем, нека ви я опиша. Тя се казва Йорда, и е поне една глава по-висока от Ико. Има сива коса и бледа кожа, а светещата й рокля я кара да прилича на призрак, макар че едновременно с това е пределно ясно, че е от плът и кръв.) Освободихме я и последва кратка cut-сцена, в която Ико я попита: „Аз съм затворен тук, защото съм прокълнат. А ти?” Ико говори на непознат за нас език, но субтитрите са на английски. Когато Йорда му отговаря обаче, казаното от нея е неразбираемо както за Ико, така и за играча, а субтитрите показват странни йероглифи. Оказва се, че двамата герои изобщо не могат да общуват с думи. Въпреки това те са свързани от общата си участ и връзката, която се създава помежду им, е много силна.


Привързаност
Разбрах, че бутонът, с който крещя, всъщност служи за да повикам Йорда да ме последва. Нещо повече, със същия този бутон мога да я хвана за ръка. Например, ако се покатеря върху висока платформа (нещо, което Йорда не може да направи сама), мога да й подам ръка и да я издърпам нагоре. Ако подът под краката ни се срути, но аз успея да стъпя на здрава земя, точно фактът, че се държим за ръце, ми помага да я спася от пропастта. Ако тя не може да вземе някой скок, мога да я поема от отсрещната страна. И т.н.

Йорда е преследвана от черни сенчести същества. Те се появяват от черна локва-портал в земята. Целта им е да разсеят Ико, да откраднат Йорда и да я завлекат в локвата. Сенките не могат да убият Ико, но могат да го удрят и да го блъснат в някоя стена или пропаст. От своя страна той ги разгонва, въоръжен с дървена греда. Ако съществата завлекат Йорда в локвата, все още може да й подадете ръка и да я издърпате оттам. Ако все пак момичето потъне в мрака, играта свършва.
Йорда е напълно безпомощна и дезориентирана от дългия си престой в клетката. Сигурно си мислите, че държането за ръце, от една страна, и объркаността й, от друга, са перфектен начин да се замаскира липсата на адекватен алгоритъм за намиране на пътя. Две неща мога да кажа по този въпрос. Първо, Йорда може да ви следва перфектно дори и да не се държите за ръце, освен това като я оставите сама, разглежда важни предмети, които могат да ви послужат, така че упреци към ИИ-то не приемам. Второ, докато в други игри дори най-дребния признак за безпомощност на спътника ви може да ви дразни, тук по някакъв много специфичен начин той се превръща в главно достойнство на геймплея.

Цялото това държане за ръце създава едно невероятно усещане за привързаност. Ico за мен е най-романтичната игра, която изобщо съм играл, защото ако някой надзърва от време на време в телевизора ми, ще види просто как те двамата тичат със сплетени длани. При това нашите герои са доста смешна двойка – високата Йорда едвам настига дребничкия Ико, когато той я повлече нанякъде.
Иначе момичето влиза в един характерен женски образ. Макар че е безпомощна и се нуждае от защита, тя притежава мистична енергия. Благодарение на нея Йорда отваря затворени магически прегради, създава от нищото енергийни мостове, които се появяват под краката й и т.н. Дори “save”-ът в играта се осъществява, когато и двамата (и Йорда, и Ико) седнат в специални, покрити с руни пейки.
Но двама души трябва да са способни да съществуват както заедно, така и отделно. Това се доказва и в Ico, защото немалко загадки могат да бъдат разрешени, само ако момчето и момичето се разделят. Въпреки това, не пренебрегвайте Йорда, защото ако я оставите сама за повече от няколко минути, черните сенки идват и я отвличат.

Каква е истината?
Малко след като напреднете в играта, срещате майката на Йорда. Тя се материализира от черен облак и след като вижда, че Ико не я разбира, казва на неговия собствен език: „Значи ти си този, който е повлякъл дъщеря ми безцелно наоколо. Остави я и си върви! Тя принадлежи на друг свят! Тя няма общо със света, от който идва едно момче с рогца.”
Ико като че ли може да си тръгне от замъка, но отказва. Дали изборът му е правилен? Да, вярно е, че той така или иначе няма къде да отиде и че държи на момичето. Но дали не прави грешка с упорството си, грешка много по-голяма, отколкото предполага? От друга страна, Йорда очевидно е жертва. Тя изглежда за първи път вижда и открива околния свят. Майка й я е затворила и поробила в името на неизвестна цел. Каква?
Въпросите, отговорите, и разказът като цяло са предадени чрез образи. Почти няма диалог, а и вие не разбирате какво говорят героите (макар че при повторно преиграване вече всичко е преведено). Техният характер, отношения и общуване се изразяват чрез движенията и езика на тялото. Историята докосва правилните струни, тя най-вече се чувства. А финалът й е покъртителен.

Загадките
Замъкът представлява огромна пространствено-логическа загадка. Да кажем, че се натъквате на вода, падаща по улей, който и двамата не можете да изкатерите. В общия случай Ико използва акробатичните си способности, за да заобиколи препятствието и да осигури път за Йорда, която от своя страна да премахне магическите прегради. Загадките са разнообразни и интерактивни. Можете временно да запалите гредата, която държите и да подпалите нещо друго с нея. По-късно пък се сдобивате с меч, с който можете да сечете въжета, държащи разни механизми. В началото ще видите и бомби, които могат да бъдат премествани, скрипци, с които може да издигате разни неща и т.н.
Макар че в играта има отделни помещения и локации, за отделни нива не можем да говорим, защото самият замък е огромен и всичко в него е взаимосвързано. Това ще рече, че че през цялото време виждате места, до които в момента нямате достъп, но по-късно ще стъпите там. След много време ще се озовете от другата страна на вдигнатия мост, при който сте сега, после ще се върнете на място, на което сте били в самото начало (но то ще добие нов, коренно различен смисъл), ще прекосите една и съща градина, но през съвсем различни мостове и етажи, минаващи през нея. Структурата на заобикалящия ви свят е един от най-добрите (да не кажа най-добрия) пример за качествен level-design.

ICO – причината да си купя Playstation 2
Странно е да играеш на конзола. Джойпадът в ръцете на играча вибрира с различна сила, ако стане земетресение, ако Ико удари стена с летвата си или падне от високо. А когато Ико и Йорда тичат, хванати за ръка, чрез джойпада може дори да усетите пулса й!
Но причината да пиша за ICO не се корени в това, че тя е конзолна игра, а в това, че e един от най-добрите образци на своя жанр. Самият Джордан Мехнер признава, че Prince of Persia: SOT е копирала ключови неща от нея. За щастие все още излизат поне 1-2 такива игри годишно, ако не беше така, досега щях да съм се отказал от “геймърството”.

Статията е публикувана в списание Computer 1/2006